Джулианна Бэгготт - Изпепелени

Форстийд отива до вратата пръв и се протяга към дръжката.

— Позволи ми — казва той.

Отваря вратата на Партридж. Ето я редицата от безупречно облечени опечалени. Главите им се завъртат и погледите им се насочват към Партридж. Той чува няколко сподавени ридания. Всички го гледат очаквателно.

Форстийд потупва Партридж по рамото прекалено силно. Навежда се близо до него и прошепва:

— Да знаеш, не си прав. Баща ти не беше просто най-големият масов убиец в историята. Той беше най-успешният. Има разлика.

Партридж слага ръка върху вратата, готов да напусне стаята.

— Няма да продължавам да живея в лъжите му вместо него. Не съм негова марионетка и със сигурност още по-малко твоя.

Форстийд му се усмихва. Зъбите му почти светят — толкова са бели.

— Сякаш ти нямаш вече свои собствени лъжи, Партридж — казва той толкова тихо, че само Партридж да може да го чуе. — Ако ще започваш начисто, защо не започнеш от себе си?

Ел Капитан няма нож.

— Не ми и трябва — обяснява той на Хелмут. — Яко сме надрусани.

Той първо забеляза промяната в цвета на кожата на ръцете на Хелмут, които винаги висяха около врата му. В началото помисли, че е жълтеница, но след това поиска да му увеличат дозата, веднага щом надзирателката му каза, че това е химикал, отблъскващ онези лози, чиито тръни бяха остри като кучешки зъби.

— Имаме две сърца, два чифта бели дробове, два мозъка — повече или по-малко — обясни той. — Дозата на лекарството трябва да е двойна. Трябва да имате това предвид.

И сега кожата му изглежда така, сякаш цяло лято е бил на плаж: не червена и на мехури, а златистокафява; има почти метален блясък. Той си спомня как като дете имаше тен на ръцете, лицето и врата — фермерски тен или поне така го наричаха. Но този тен винаги беше смесен с мръсотия: двамата с Хелмут бяха от онези деца, които прекарваха много време на колелета, катереха се по дърветата и ровеха из калта. Може би той беше повече такъв, отколкото Хелмут. Всъщност като дете Хелмут донякъде изглеждаше изтънчен. Ел Капитан беше побойникът и хулиганът: нямаше друг избор — толкова млад се бе превърнал в мъжа в къщата.

С ръце, увити в кърпите, откраднати от шкафа в стаята му, той използва лозите, за да се качи до люка, който сега, след като въздушният кораб се беше обърнал на едната си страна, се бе озовал отгоре. Но къде е люкът? Не стърчи нагоре, както го беше оставил, когато излезе да търси Брадуел. Сигурно лозите са го затворили, когато са се увили около кораба.

Лозите, изглежда, усещат химикалите, които се излъчват от неговата и Хелмутовата кожа. Не отскачат, но със сигурност не са агресивни и сякаш се отдръпват настрани. Ел Капитан чува скърцането на тръните им върху външността на въздушния кораб. Умира от мъка заради това, че го драскат. Лозите го плашат — не само защото веднъж почти го бяха убили, но и защото не са естествени.

— В това място нещата не са така, както трябва — казва той на Хелмут.

Има предвид стадото същества, които пасат по склона. Дали са глигани? И децата — всички те са под деветгодишна възраст или поне така изглеждат, което означава, че са родени след Детонациите. Освен това, много от тях си приличат. Той не намира смисъл в това, но знае, че нещата не са наред.

— Никак не са наред. Но кой съм аз, че да казвам, нали така?

— Кой съм аз? — повтаря Хелмут.

Дали не говори от философска гледна точка? Ел Капитан е доволен, че Хелмут е способен да общува само с повторения. Ел Капитан се страхува, че ако брат му можеше наистина да се изразява, той щеше да го принуди да води разговори на по-дълбоко ниво. А Ел Капитан не е по философстването.

— Кой си ти? — засмива се Ел Капитан. — Я се стегни, Хелмут! Ясно ли е? Дай да не задълбаваме. Знаеш какво имам предвид.

— Знаеш какво имам предвид — повтаря Хелмут и Ел Капитан разбира, че трябва да зареже тая тема. Хелмут е в едно от онези настроения, когато иска да се налага. Няма смисъл да говори с него.

Един нож би помогнал, но Ел Капитан нямаше време да намери нож. Искаше да излезе навън. Искаше да види своя въздушен кораб и най-сетне отново беше събрал достатъчно сили, за да поскита. Измъкна се навън. Дали сега го наблюдаваха отдалеч? Може би. Кой го е грижа? Има кораб, който трябва да поправи и за който се надява, че ще може да полети отново във въздуха. Има хора, които трябва да върне у дома — Брадуел и Преша. Мисли си за нея и си спомня целувката.

Господи, той я целуна. Всеки път, когато помисли за това, има чувството, че сърцето в гърдите му е подло, разкривено и напълно порочно — уродливо сърце. То ще бие за Преша до края на живота му. Той ще я обича вечно. Брадуел може и да е успял да се откъсне от нея, но Ел Капитан никога не би могъл да го стори. Просто ще трябва да приеме тази болка. Ще трябва завинаги да я носи вътре в себе си. Беше оцелял толкова дълго с бремето да носи собствения си брат. Разбира какъв товар е това. Чувства се състарен от него, а въпреки това е все още млад. Беше хлапе по време на Детонациите, малко по-възрастен от Брадуел, но има чувството, че е на средна възраст — вероятно защото никога не беше имал кой знае какво детство. Без баща и след като загуби майка си, докато тя беше още млада, му се наложи да съзрее набързо, макар да беше малко момче.