Джулианна Бэгготт - Изпепелени

Форстийд се засмива.

— Какво е толкова смешно? — Партридж изпитва внезапна омраза към Форстийд. Лицето му почервенява от гняв. Щеше да е по-добре Форстийд да го беше ударил или поне да беше оспорил думите му. Но да му се присмива…

— Като изследовател бих искал да ти обясня, че онова, което наричаш „лъжа“… — започва Хопс.

— Термин, с който аз дълбоко не съм съгласен — намесва се Пърди.

— Тази лъжа — продължава Хопс, като прави във въздуха жест за кавички — създаде основата, която позволява на хората да приемат себе си, да могат да се гледат в очите, да се обичат един друг и да продължават. Ако премахнеш това, тогава…

— Тогава какво? — пита Партридж.

— Ако ги лишиш от тяхната лъжа, те ще се самоунищожат — усмихва се Форстийд. — Ето какво. Какво ще кажеш за малко състрадание към хората вътре в Купола, а?

В стаята настъпва тишина. Тези мъже няма да бъдат на негова страна. Има други хора в Купола, които би трябвало да са на страната на Партридж — Лебедът например. Те са онези, които планират да сложат властта в неговите ръце — планът, който майка му се беше опитала да задейства отвън. Къде, по дяволите, са те сега? Партридж се нуждае от някакви подкрепления. Дори не е сигурен дали Форстийд казва истината. Дали лъжата държи тези хора заедно, или той просто се опитва да накара Партридж да мълчи?

— Искам да се срещна с Гласингс — казва Партридж.

— Гласингс? — повтаря Хопс.

— Старият ми учител по история на света.

Гласингс е един от тайните водачи на спящите клетки, които са част от Лебеда и човекът, осигурил хапчето, с което Партридж уби баща си. В известна степен Гласингс е този, който го беше въвлякъл в това. Би искал поне той да се появи отново в живота му.

— Защо искаш да се видиш с него? — пита Форстийд.

„Дали името на Гласингс го е разтревожило?“ — мисли си Партридж.

— Имам някои въпроси за световната история — бързо успява да излъже той. — Би ни помогнало, ако знаем как са действали другите водачи. Не мислите ли?

— Баща ти беше велик водач. Какво повече ти е нужно? — казва Пърди и нервно се усмихва.

На Партридж му се иска да накара Пърди да уреди среща с Гласингс, но не му харесва подозрителния поглед в очите на Форстийд. Затова въздъхва тежко, сякаш е отегчен.

— Още колко такива церемонии ще има? — пита отново той.

Пърди преглежда отново графика си. Набира дати и брои на глас до седем.

— Това е всичко. Общо седем възпоменателни церемонии. Не е зле.

— И след това можем да изкараме новата история — раздялата между теб и Айралийн и новината за новата ти любов, Лайда — казва Хопс. — Ще съобщим за бебето два месеца след това.

„Дали просто няма да продължат да отлагат?“ — безпокои се Партридж.

— Новата история за Лайда ще излезе скоро, нали? След дни, а не след седмици.

— Разбира се — уверява го Хопс.

— Просто излез там, отвън и си кажи репликите, Партридж. Позволи им да засвидетелстват своето уважение — добавя Форстийд.

— Добре, но без Айралийн — предупреждава ги Партридж. — Тя, така или иначе, се нуждае от почивка. Просто я изпратете у дома, ясно ли е?

Той е загрижен за Айралийн. Тя е подложена на голямо напрежение, чувства се наблюдавана под лупа и знае, че ролята й ще се промени. Партридж я увери, че тя винаги ще има място в живота му като приятел, както и уважавана роля в обществото, но той просто още не знае как ще стоят нещата.

— Все още не можем да обещаем нищо за Айралийн — отвръща Хопс. — Знаеш, че там има много неизвестни фактори.

Той има предвид Мими, вдовицата на баща му и майка на Айралийн, която може да бъде непредсказуема.

— Не можем да бъдем заложници на Мими. Аз съм шефът. — Партридж се изправя и макар че онова, което току-що беше казал, да го кара да се чувства нервен, добавя:

— Този път Айралийн няма да присъства. Ясно ли е? Не искам тя да седи до мен при предаването на живо.

Лайда щеше да гледа, нали? Той си я представя такава, каквато я беше видял последния път. Тя носеше дълга, памучна, бяла нощница. Беше уморена — напоследък не спеше добре, но беше и неспокойна.

— Чувствам се като тигър в клетка — бе му казала тя. — Не зная още колко дълго ще мога да издържа. Кога ще се върнеш?

Той я целуна и отвърна:

— Веднага, щом мога — не можеше да й обещае нищо, затова добави:

— Точно в момента моят собствен живот не ми принадлежи, но скоро това ще се промени. Това време ще дойде. Обещавам.

— Тази среща приключи — казва Партридж.

Понякога точно малките неща бяха онези, които го караха да се чувства толкова добре — като да обяви края на срещата. Не би трябвало да има такова значение, но му харесва да показва мускули и никой да не може да му се противопостави.