Джулианна Бэгготт - Изпепелени

Тя се придвижва бързо до следващия прозорец. Вижда няколко непознати за нея животни, заврели муцуните си в тревата, близо до една скалиста издатина.

Чува ботушите на Феделма по стълбището. Преша се обръща и жената се появява пред нея, дишайки тежко.

— Трябва ли да тичаш след мен в твоето състояние? — укорява я Преша.

— А ти трябва ли да тичаш наоколо в твоето състояние? — отвръща й Феделма. И двете са излезли от главната къща без палта. Феделма притиска силно ръце към гърдите си, върху корема. Вятърът подхваща тънките косми, изплъзнали се от двата остри кока върху главата й.

— Защо си мислиш, че ми има нещо? — пита Преша. — Брадуел, Ел Капитан и Хелмут — те са тези, които едва не умряха. Не аз.

— Те са наранени от тръните, но твоят случай е донякъде по-сериозен. При теб е наранено сърцето.

Преша се сепва:

— Не зная за какво говориш.

Но всъщност знае. Болката е вътре в нея като тежък камък, сложен върху гърдите й. Чувство за вина, загуба и предателство. Тя отива до следващия тесен прозорец и поглежда навън. Вижда само небе, земя и далечни дървета. Един пепелояд пълзи между плътно наредените един до друг камъни. Тя го побутва с върха на пръста си.

— Трябва да се излекуваш отвътре — казва й Феделма. — Това отнема време.

Очите на Преша са пълни със сълзи. Тежестта е толкова голяма, че й е трудно да диша. Дробовете й сякаш ще се пръснат и усеща остра болка в гърдите.

— Кели иска да се срещне с вас днес. С всички вас.

— Защо не ми каза по-рано?

— Не трябваше да ти казвам — въздъхва тя. — Той ще ти помогне, но ще поиска нещо в замяна.

— Какво?

Феделма не отговаря. Тя накланя глава към прозореца. В този миг настъпва тишина. Чуват се само децата, които играят на полето, и вятърът.

— Ето го човека, когото търсиш — казва Феделма и се отдръпва от прозореца. — Ела да видиш.

Преша бързо се приближава.

Брадуел върви надолу по хълма през гъстата трева. Прегърбен е под тежестта на три чифта тежки криле, стигащи чак до петите му. Краищата на крилете се носят след него. Още не е свикнал с тежестта на крилете и острите смени на посоката на вятъра го блъскат силно. Крилете го правят тромав, непохватен и несигурен — прилича на жребче, което се опитва да свикне да се държи на краката си. Винаги верният му Финън го следва. Черната кутия на тялото му е окачена върху тънките му крака със закачени на тях колела, които оставят след себе си тясна ивица сплескана трева.

Тя си спомня спринцовката в треперещата си ръка и как инжектира всяка една от трите малки птици, заровени в гърба му. Той искаше да умре така, както сам реши. Тя го лиши от това. И въпреки това, той е жив. Сърцето в гърдите й бие като барабан. Каквото и да се случи, тя няма да му се извинява затова че го е спасила. Не би могла да го направи. И той никога няма да й прости за това.

Той спира и за момент тя се чуди дали не е усетил погледа й върху себе си, но не се обръща към нея. Вдига поглед към небето и птиците, които кръжат над главата му. Все още е блед от загубата на кръв, но челюстта му е здраво стисната, а очите твърди като стомана. Поема си дълбоко дъх и гърдите му се разширяват. Докато наблюдава плавния полет на птиците, едно от крилете му потрепва едва доловимо.

Обърни се! Обърни се и ме погледни! — подканя го тя. — Аз съм тук. Но той се прегърбва отново и продължава да върви срещу вятъра.

Понякога се надига в гърлото му. Убива го. Понякога дори отваря устата, сякаш наистина се готви да каже на някого: „Убих баща си. Водачът, когото обичате — Уилъкс, вашият спасител, убих го“. Но след това гърлото му се свива.

Разбира се, не може да каже за това на никого другиго, освен на Лайда. След като й го призна, му олекна, но само за кратко. Вижда я на всеки няколко дни и прекара Бъдни вечер с нея. Оттогава мина почти цял месец. Сутринта на Коледа те се събудиха и си размениха малки подаръци в красивия й апартамент — онзи, който й беше уредил на Второ горно ниво. Това беше първото нещо, което направи, когато правомощията на баща му му бяха прехвърлени. Изкара Лайда от медицинския център и сега имаше хора, които да се грижат за нея и за бебето, което растеше в нея. Тяхното бебе.

Изненадан е от това колко оглушително може да звъни една тайна в главата му: Убих го. Обаче това не е просто тайна. Знае го. Това е убийство. Убийството на неговия собствен баща.

Партридж седи в преддверието до главната зала, откъдето чува опечалените, започващи да се изреждат в редица. Те сподавят скръбта си, но доста скоро тя ще се отприщи. С всички тези тела, натъпкани вътре, ще стане шумно и задушно и Партридж ще трябва да приеме съболезнованията им и цялата им извратена обич към баща му.