Джулианна Бэгготт - Изпепелени

Всички надзиратели са жени, златисти на цвят, и всички сякаш почти блестят отвътре. Дали е заради светлината от камината, или защото толкова много от тях са бременни? Нали бременните жени са озарени от някаква вътрешна светлина? Повечето имат издути кореми, които стърчат над бедрата им.

Но не само надзирателите са златисти. Децата отвън, на полето, също са такива. През целия ден на различни интервали от време ги изпращат навън да си играят. Имат пръчки, топки и мрежи, опънати върху колове, забити в студената земя. Всички са златисти, сякаш са били натопени в нещо с лек металически оттенък, и нямат сраствания, белези или следи. Просто кожа. Алармите се люлеят върху палтата на гърдите им.

Надзирателките носят на Преша подноси с храна — топъл бульон, овесена каша и високи чаши със студено мляко, което е много, много бяло и в него няма и една точица пепел. Пепелоядите са навсякъде, плъзгат се по лъжиците, по ръба на металната вана, отвътре и отвън по стъклата на прозорците. Имат гърбове като на бръмбари и леко проблясват с цветовете на дъгата. Сякаш работят и през деня, и през нощта и са устойчиви на студа.

Една от надзирателките й каза, че са били специално създадени така, че да използват единия чифт от деликатните си ръце, за да тъпчат пепелта в миниатюрните си усти. „Да положат едно ново и чисто начало“ — допълни тя.

Те са причината небето зад прозореца да има синкав оттенък, вместо да е сиво. Заради тях чаршафите, калъфките на възглавниците и дори ситният гъши пух, изпаднал от юргана, често са ослепително бели. Преша не си спомня някога да е виждала нещо толкова девствено чисто.

Всичко в стаята й е поддържано в изрядна чистота. Сменят чаршафите й всеки ден. В съседната баня винаги има ново калъпче сапун. Някой дори маха отскубнатите косми, насъбрали се върху четката й за коса — всяка сутрин тя е чиста.

Тя плъзва пръст по прозореца и след това поглежда през него. Може да види древна наклонена каменна кула, като че ли огънала се под поривите на вятъра, странни, движещи се тежко, зверове с големината на крави, но с дебела, сякаш гумена кожа без косми. Някои от тях имат бивни и се скитат надолу по обвития в мъгла склон. Зад стадото се намира въздушният кораб, покрит от хълм зеленина. Лозите са го погълнали.

Дали някога ще се върнат отново у дома? Дали домът им изобщо съществува? И сега — след всичко, което се беше случило, след всичко, което беше сторила — заслужава ли да има място, което да нарича свой дом? Брадуел и неговите тежки криле — тя му стори това. Иска й се да може да върне нещата такива, каквито бяха преди. Но вече няма връщане назад.

Да сложиш ново и чисто начало.

Но какво да сториш, когато не можеш да започнеш на чисто?

Дали някой работи по въздушния кораб? Дали Брадуел, Ел Капитан и Хелмут са възстановили достатъчно силите си, за да могат да пътуват? Дали Брадуел някога ще й прости?

— Това е загуба на време — на няколко пъти беше загубила търпение и се бе разкрещяла на надзирателките. — Трябва да се върнем у дома! Хората се нуждаят от нас.

Те се усмихват, кимат и посочват алармите на стените.

През нощта, когато в стаята й стане тъмно, алармите светят в червено и тя чува воя. Разнася се всяка нощ — кучета в далечината. Вълци, лисици или койоти? Какви ли виещи кучета можеше да има по тази земя? Понякога й се иска кучетата да дойдат по-близо, заплашвайки да я разкъсат. Може би иска да бъде разкъсана на парчета и да изчезне.

Събужда се и се чувства по един и същи начин. Иска чувството й за вина да бъде разкъсано на парчета, погълнато и да изчезне. Брадуел. Сега си мисли за него. Стаята й е обагрена от светлината на утрото. След като инжектира серума в птиците на гърба му и крилете му бързо и лудо започнаха да растат, докато ребрата и раменете му също се разширяваха, той попита:

— Какво ми стори?

Сега тя знае, че го е предала. Той не искаше да бъде спасен от съдържанието на мускала — лекарството, което някой ден можеше да доведе до пречистването на оцелелите от всичките им белези и сраствания. Той искаше да умре чист според собственото си разбиране за тази дума, но тя не можеше да му позволи да го направи.

Тя лежи в леглото си сама и все още е сънена. Спомня си времето, прекарано с Брадуел върху твърдия под на каменния подлез. Грубите му и топли ръце, обхванали лицето й. Сякаш за пръв път в живота си беше напълно жива — жива с всяка клетка на тялото си. А сега нещо вътре в нея като че ли беше мъртво. Чувства се празна. Брадуел я мрази. Тя мрази самата себе си. Би сторила всичко, за да спечели отново доверието му, но знае, че станалото е необратимо.