Джулианна Бэгготт - Изпепелени

От философска гледна точка разбира защо той смята за противна идеята за премахването на срастванията му и заличаването на белезите — той не иска да изтрие миналото, греховете на Купола. Но тя не разбира защо няма дори и една малка частичка дълбоко в него, с която да иска отново да се почувства завършен и цял.

Тя докосва белега от вътрешната страна на китката си — тънката, набръчкана линия, където синтетичната кожа на главата на куклата се съединява със собствените й нервни окончания. Когато беше на тринадесет, тя се опита да отреже главата на куклата и заедно с нея ръката си. Спомня си усещането от ножа върху кожата. Болката беше остра. Беше нещо, което тя контролираше, а не нещо, което й се случваше. Тя обича да контролира нещата. Дали си е мислела, че ще е по-добре, ако има чукан вместо ръка? Дали изобщо е мислела? Едва ли. Искаше само да се отърве от куклата.

Все още го иска. Мускалът и формулата я приближават с една стъпка по-близо до тази възможност, но Барт Кели конфискува онези неща, за изравянето на които всички те бяха рискували живота си. Ако тя можеше да ги върне обратно в Купола, където все още има учени, работещи в лаборатории, това щеше да помогне не само на нея. Не. Можеше да има бъдеще, в което всички оцелели са отново цели и завършени.

Тя разтрива кокалчетата си, скрити вътре в черепа на куклата, и плъзва пръсти нагоре по ръката си. Тя иска да бъде цяла отново. След всичките тези години кой не би го искал?

В ключалката изтраква ключ. Бравата се завърта. Утрото е ярко.

Преша сяда изправено на ръба на леглото и чака.

Феделма е единствената надзирателка, чието име знае. Тя е началник на останалите надзирателки и захваща косата си във формата на два рога. Тя е по-силна и може би затова й е позволено да говори повече. Преша изпитва облекчение, че я вижда.

Феделма също е бременна. Не й е лесно да се движи — коремът й е опънат като барабан, а тя не е млада. Косата на слепоочията й сивее. Кожата около очите й леко се набръчква, когато се усмихва. Тя отваря широко тежката врата с една ръка, докато носи с другата калаен поднос.

— Спа ли? — пита тя.

— Почти не — отвръща Преша и минава направо на въпроса, който я интересува. — Искам да се срещна с Барт Кели. — Не го беше виждала от първия ден — онази бъркотия от шумове, тръни, кръв и криле, когато всички те бяха натоварени на една каруца и докарани тук. — У него има неща, които ми принадлежат.

— Той държи на думата си — казва Феделма и оставя подноса на нощната масичка. — Ще ти разкаже всичко, когато му дойде времето.

Всичко. За майка й и баща й? За миналото ли? Барт Кели беше един от Седемте. Бил приятел на родителите й, когато всички те са били млади. Знае повече за тях, отколкото тя някога ще узнае. Сега това, че тя се е надявала да открие баща си тук, й се струва невероятно. Той й липсва, макар че изобщо не го познава.

— А въздушният кораб? Просто така ли ще го остави да стои, покрит от лозите?

— Засега те го скриват. Така той ще е в безопасност от хищниците и шайките крадци. Ето защо лозите са създадени да бъдат месоядни — това е защита.

Създадени да бъдат месоядни? — мисли си Преша.

Вероятно някъде има лаборатории и развъдници…

Феделма се протяга и хваща внимателно Преша за китката — не тази с главата на кукла, а другата. Феделма се плаши от куклата — смущава я начинът, по който тя се е сраснала с юмрука на Преша, макар да се опитва да се преструва, че това не е така.

— Какво правиш? — пита я Преша.

Феделма навива ръкава на пуловера й и разкрива ръката й.

— Виждаш ли? Кожата ти е започнала да става леко златиста — казва тя. — Храната ти е смесена с химикал, който отблъсква лозите — миризма, която се разнася от кожата ти.

Сега и Преша го забелязва.

— Хората не харесват да ги тровят — казва тя.

— На хората не би им харесало и да бъдат удушени или разкървавени до смърт от бодливите лози.

Това е истина. Преша беше видяла как лозите за малко не убиха Брадуел, Ел Капитан и Хелмут.

— Яж — казва Феделма и побутва подноса към Преша.

— Защо никой не ми казва нищо за алармите? От какво се страхувате?

Феделма разтрива ръцете й, сякаш са замръзнали.

— Не говорим за това — тя отива до прозореца.

— Чух воя.

— Дивите кучета са наши. Помагат ни да се чувстваме в безопасност.

— Защо просто не говориш с мен? Защо не ми разкажеш истината?

— При нас никога не са идвали непознати. Не знаем как да се държим с тях, освен като с нещо чуждо, което може би е заплаха.