Мари Лу - Легендата

— Защото беше прав — прошепна тя. — За всичко.

Когато я прегърнах, тя избърса една сълза от бузата ми и ме целуна. После зарови лице в рамото ми. А аз си позволих да се разплача.

Три дни по-късно

Барстоу, Калифорния

23:40 ч. 11ºC

Ураганът Евония най-сетне започна да утихва, но дъждът, силен и студен, продължи да се лее като из ведро. Небето яростно се пенеше. Под всичко това на самотния джъмботрон на Барстоу предаваха новините от Лос Анджелис.

Даниел Алтън Уинг екзекутиран на 26 дек, чрез разстрел.

Не бе изненадващо, че от републиката обявиха екзекуцията на Дей за успешна. Въпреки че и той, и аз знаехме, че това не бе така. По тъмните улички вече се разпространяваха слухове, че Дей отново е измамил смъртта. И че един войник от републиката му е помогнал да го направи. Слуховете си оставаха слухове, защото никой не искаше да привлича вниманието на републиката. И все пак хората не спираха да говорят.

Барстоу, макар и по-спокоен от Лос Анджелис, все пак бе претъпкан с хора. Но от полицията не ни търсеха по начина, по който сигурно го правят в метрополиса. Град с железопътна линия. Разнебитени сгради. Добро място за мен и Дей да се укрием. Щеше ми се и Оли да бе дошъл с нас. Само ако командир Джеймсън не беше изместила екзекуцията с ден по-рано. Исках да го изведа от апартамента, да го скрия в някоя уличка и после да се върна за него. Но вече бе твърде късно. Какво ли щяха да направят с него? Мисълта, че Оли, изплашен и самотен, ще лае по войниците, които нахлуват в апартамента ми, накара гърлото ми да стане на буца. Той бе единственото късче, което ми бе останало от Метиъс.

Сега Дей и аз мъчно си проправяхме път през дъжда към локомотивното депо на железницата, където щяхме да си устроим бивак. Внимавах да стоя в сенките, дори и в нощите, когато имаше буря. Дей си бе сложил шапка, която се спускаше ниско пред очите. Пъхнала бях косата под яката на ризата си и бях увила стар шал — вече влажен — около долната част на лицето си. Това бе всичко, което можехме да направим относно дегизировката си. Стари железопътни вагони бяха пръснати из сметището, избелели и ръждясали от годините. Бяха общо двадесет и шест, ако броим и един служебен вагон, на който му липсваше половината стена от едната страна, и всички бяха на „Юниън Пасифик“. Трябваше да се наведа напред, за да не ме събори вятърът. Дъждът ужили раненото ми рамо. Никой от нас не пророни и дума.

Когато най-сетне достигнахме до един празен вагон (41 квадратни метра, покрит хопер с две плъзгащи се врати — едната е затворена и ръждясала, а другата наполовина отворена; сигурно е конструиран за пренос на сухи и обемисти товари), благополучно натикан между три други в края на двора, ние се настанихме в един ъгъл. Бе учудващо чисто. Достатъчно топло. И най-важното — сухо.

Дей свали шапката си и изцеди косата си. Видях, че кракът го боли.

— Добре е да знаем, че предупредителните съобщения за наводнение са все още валидни.

Кимнах.

— Трудно ще е на който и да е патрул да ни проследи в това време. — Замлъкнах за миг, за да го огледам. Дори сега, когато бе изтощен, мръсен и напълно подгизнал, имаше несломим вид.

— Какво? — спря да изстисква косата си той.

Свих рамене.

— Изглеждаш ужасно.

Това накара Дей да се усмихне леко — но усмивката му изчезна толкова бързо, колкото се и появи. На нейно място се изписа вина. Замлъкнах. Разбирах го.

— Веднага след като дъждът спре — обясни той, — искам да се отправя към Вегас. Да открия Тес и да се уверя, че е в безопасност при патриотите, преди да продължим към бойния фронт, за да открием Идън. Не мога да забравя за нея. Трябва да съм сигурен, че тя ще се чувства по-добре с тях, отколкото с нас.

Сякаш се опитваше да ме убеди, че това бе правилното решение.

— Не е нужно да идваш. Поеми по друг маршрут към бойния фронт и ще се срещнем там. Можем да се уговорим за място на срещата. По-добре само единият да рискува, отколкото и двамата.

Исках да кажа на Дей, че той не е с всичкия си, за да тръгне към военизиран град като Вегас. Но не го направих. Успях само да си представя прегърбените, тесни рамена на Тес и големите й очи. Дей вече изгуби майка си. Брат си. Не можеше да загуби и Тес.