Мари Лу - Легендата

Часовете се точеха. Открих, че очаквам с нетърпение екзекуцията. Поне щях да успея да видя нещо друго, освен сивите стени на килията, макар и за кратко. Готов бях на всичко, за да спра това сковаващо ума ми чакане. Освен това, ако планът на Джун не успееше, щях да престана да си представям Джон, майка ми. Тес, Идън и всички останали.

Войниците в килията ми се смениха. Знаех, че наближава пет следобед. Площадът трябва да бе пълен с хора. Тес. Може би и тя бе там, твърде изплашена, за да гледа случващото се, но твърде изплашена и за да го пропусне.

Чуха се стъпки по коридора. После глас, който разпознах. Джун. Повдигнах глава и погледнах към вратата. Настъпи ли моментът? Настана ли време за бягството — или за смъртта ми?

Вратата се отвори. Пазачите ми освободиха място, когато Джун влезе в килията, облечена в парадната си униформа, а от двете й страни бяха командир Джеймсън и още няколко войници. Поех си въздух, когато я съзрях. Не бях виждал Джун в униформа. Разкошни лъскави пагони висяха от двете страни на рамената й. Плътен, стигащ до петите й, плащ, изработен от някакво скъпо кадифе. Аленочервена жилетка и изискани ботуши с токи. Военна фуражка, стандартно серийно производство. Непринуден грим украсяваше лицето й, а косата й бе безупречно завързана на конска опашка. Вероятно това бе облеклото на агентите за специални случаи.

Джун се спря на известно разстояние от мен и докато аз се опитвах да се изправя на крака, погледна часовника си.

— Четири и четиридесет и пет следобед. — Поглежда отново към мен. Опитах се да прочета погледа й, да видя дали мога да отгатна какъв е планът й. — Имаш ли някаква последна молба? Ако искаш да се видиш за последно с брат си или да кажеш последната си молитва, по-добре да ни уведомиш сега. Това ще е единствената привилегия, която ще получиш, преди да умреш.

Разбира се. Последни желания. Вперих поглед в нея, като внимавах изражението на лицето ми да остане безизразно. Какво ли искаше да кажа? Очите на Джун бяха напрегнати и пламтяха. Аз…

Видях как Джун едва доловимо движи устните си. Джон — произнесе тя.

Погледнах командир Джеймсън.

— Искам да видя брат си Джон — заявих. — За последен път. Моля ви.

Командирът кимна нетърпеливо към мен и щракна с пръсти, после измърмори нещо на войника, който се приближи до нея. Той отдаде почест и излезе. Командир Джеймсън отново ме погледна.

— Разрешавам.

Сърцето ми започна да блъска още по-силно. Джун размени възможно най-кратък поглед с мен, но преди да успея да се концентрирам върху нея, тя се обърна настрана, за да попита нещо командир Джеймсън.

— Всичко е подготвено, Ипарис — отвърна командирът. — Сега престани да ме притесняваш.

Мълчаливо изчакахме няколко минути, докато отново не чух стъпки да се задават от коридора. Този път се чу шум от влачене, примесен с отчетливото маршируване на войниците. Джон. Преглътнах тежко. Джун не ме погледна.

И тогава Джон се озова в килията ми, а от двете му страни имаше пазачи. Той изглеждаше по-слаб и по-блед отпреди. Дългата му светлоруса коса висеше на мръсни кичури, а той дори не забеляза, че част от нея е полепнала по лицето му. Сигурно и моята изглеждаше по този начин. Когато ме видя, ми отправи тъжна усмивка. Опитах се да му отвърна.

— Хей.

— Хей.

Джун скръсти ръце.

— Пет минути. Казвай, каквото имаш да казваш, и да приключваме.

Кимнах безмълвно.

Командир Джеймсън хвърли поглед към Джун, но не направи никакво усилие да излезе.

— Засечи точно пет минути и нито секунда повече. — След което притисна ръка до ухото си и започва да крещи нови заповеди. Очите й останаха вперени в мен.

За няколко секунди Джон и аз се гледахме втренчено един друг. Опитвах се да проговоря, но нещо засядаше в гърлото ми и думите така и не излизаха. Нещата не трябваше да стоят така за Джон. За мен може би, но не и за него. Аз бях изгнаник. Престъпник, беглец. Нарушавал съм закона хиляди пъти. Но Джон не бе направил нищо лошо. Той издържа изпитанието си честно и почтено. Той бе грижовен и разумен. Нямаше нищо общо с мен.

— Знаеш ли къде е Идън? — Най-сетне Джон наруши мълчанието. — Жив ли е?

Поклатих глава.

— Не знам, но мисля, че е жив.

— Когато излезеш там, отвън — продължи Джон с пресипнал глас, — дръж главата си вдигната високо, чу ли? Не им позволявай да те пречупят.

— Няма.

— Накарай ги да се потрудят. Удари някой, ако се налага. Ти си опасно хлапе. Затова ги накарай да се страхуват от теб. Разбра ли? До самия край.