Мари Лу - Легендата

За първи път от много време насам се почувствах като по-малък брат. Наложи ми се да преглътна тежко, за да не се насълзят очите ми.

— Добре — прошепнах аз.

Времето ни изтече прекалено бързо. Разменихме си последно сбогом и двамата пазачи на Джон го хванаха за ръцете, за да го изкарат от килията и да го отведат обратно в неговата. Командир Джеймсън, изглежда, леко се отпусна, очевидно доволна, че бяхме приключили с последното ми желание. Тя даде знак на войниците.

— Стройте се — заповяда тя. — Ипарис, придружи пазачите обратно до килията на това момче. Аз ще се върна след малко.

Джун отдаде чест, след което излезе от килията след Джон, докато войниците се приближаваха до мен и завързаха ръцете ми зад гърба. Командир Джеймсън изчезна през вратата.

Поех си дълбоко въздух. Сега ми бе нужно чудо.

Няколко минути по-късно ме изведоха навън. Направих, както Джон ми заръча, и държах високо вдигната главата си, а погледът ми бе безизразен. Сега вече чувах тълпата. Шумът ту се усилваше, ту отслабваше — един стабилен поток от човешки гласове. Очите ми се плъзгаха по плоските панели на екраните, наредени по коридора, докато се движихме — хората на площада изглеждаха изнервени, мятаха се като вълни в буреносен ден, а аз успявах да различа редицата от войници, които ги бе обградила. Тук и там се виждаха хора, боядисали кичур в косата си в ярко аленочервено. Войниците навлизаха в тълпата и я обграждаха.

В даден момент Джун се присъедини към нас, недалече от последните войници. Аз погледнах зад себе си, но не можех да видя лицето й. Секундите се проточиха безкрайно дълго. Какво щеше да стане, когато стигнем до двора?

Най-сетне стигнахме до коридорите, които водеха към двора за разстрел.

Точно тогава чух Томас, младия капитан, да казва:

— Госпожице Ипарис.

— Какво има — попита в отговор Джун.

И тогава последваха думите, от които сърцето ми спря. Съмнявах се, че тя бе планирала и това.

— Госпожице Ипарис — продължи той, — срещу вас се води следствие. Последвайте ме.

Първата ми реакция бе да атакувам Томас. Това щях да направя, ако не ме беше заловил с толкова много войници около мен. Щях да се хвърля към него с всичка сила, да го поваля в безсъзнание, после да взема Дей и да побягна към изходите. Аз вече се бях погрижила за Джон. Някъде из коридорите, които водят към старата му килия, на пода в безсъзнание лежаха двама пазачи. Показах на Джон вентилационната шахта. Той щеше да ме чака там, докато направех следващия си ход. Щях да освободя Дей, да изкрещя сигнала, Джон щеше да се появи от стената като призрак и да избяга с нас. Но нямаше да успея да спечеля битката срещу Томас и всички тези пазачи без елемента на изненада.

Затова реших да се подчиня на думите му.

— Следствие ли? — попитах го аз и смръщих лице.

Той учтиво докосна фуражката си, сякаш за да се извини, хвана ме за ръката и ме отведе настрана от войниците, които съпровождаха Дей.

— Командир Джеймсън ме помоли да те задържа — обясни той. Завихме зад ъгъла и се отправихме към стълбището. Още двама войници се присъединиха към него. — Искам да ти задам няколко въпроса.

Дадох си вид на разгневена.

— Колко нелепо. Не можа ли командирът да избере не толкова драматичен момент за тези глупости?

Томас не ми отговори.

Поведе ме два етажа надолу по стълбището в сутерена, по чийто коридор бяха наредени стаите за екзекуция, електрически мрежи и складови помещения. Сега разбрах защо бяхме тук долу. Открили са липсващата електробомба, която дадох на Киеде. По принцип проверката на инвентара не би трябвало да се състои преди края на месеца. Но Томас сигурно я е направил тази сутрин. Не позволих на надигащата се паника да се изпише по лицето ми.

Концентрирай се — напомних си ядосано аз. — Паникьосаният човек е мъртъв.

Томас спря на края на стълбището. Сложи ръка на колана си и видях проблясъка от дръжката на пистолета му.

— Една електробомба е изчезнала. — Поклащащите се светлини над нас хвърляха зловещи сенки върху лицето му. — Открих, че липсва рано сутринта, след като ходих да те търся в апартамента ти. Ти каза, че си била на покрива снощи, нали? Знаеш ли нещо по въпроса?

Държах очите си вперени в лицето му и скръстих ръце.

— Смяташ, че аз съм го направила?

— Не те обвинявам в нищо, Джун. — Изражението му стана печално, дори умолително. — Но реших, че съвпадението е прекалено голямо. Малцина имат достъп тук долу, а всички останали до голяма степен са дали обяснение за предната вечер.