Мари Лу - Легендата

Двадесет и седем секунди.

Намирахме се на около 75 метра от изходите. Успяхме да се придвижим с метър и половина в секунда — 27 пъти по 1,5 прави 40,5 метра. След 40,5 метра оръжията щяха да се активират отново. Вече чувах тежките стъпки от ботушите на войниците в съседния коридор. Вероятно вече ни търсеха. Трябваха ни поне още 23 секунди, за да се доберем до вратите, за да не ни хванат в този коридор. Щяха да ни застрелят на място, много преди да се измъкнем.

Мразех тези мои изчисления.

Джон ми хвърли бегъл поглед.

— Няма да успеем.

Дей, който бе между двама ни, бе изпаднал в полубудно състояние. Ако братята продължаваха напред, а аз изтичах назад, за да вляза в схватка с войниците, вероятно щях да успея да поваля само няколко, преди останалите да ме надвият. И пак щяха да настигнат Джон и Дей.

Джон спря да се движи и усетих как тежестта на Дей се пренася върху мен.

— Какво… — понечих да попитам, но видях как Джон сваля превръзката от врата на Дей. След това се обърна. Знаех какво ще направи. — Не, остани при нас!

— Имате нужда от повече време — отвърна Джон. — Иска им се екзекуция? Ще я получат. — Той се затича, отдалечавайки се от нас. Към коридора.

Към двора, където бе наказателният взвод.

Не. Не, не Джон. Къде отиваш! Прахосах цяла секунда да гледам след него, в тоя миг се разкъсвах и се питах дали не трябва да изтичам след него.

Джон щеше да го направи.

Тогава главата на Дей клюмна върху рамото ми. Шест секунди. Нямах избор. И точно когато чух виковете на войниците зад нас в коридора, който водеше към наказателния взвод, се заставих да се обърна и да продължа напред.

Нула секунди.

Оръжията се активираха. Не спряхме. Изтекоха още няколко секунди. Чувах суматоха в коридорите някъде зад нас. Заставих се да не поглеждам назад.

Тогава стигнахме до изходите, втурнахме се навън на улицата и двама войници се спуснаха към нас. Вече нямах сили да се бия. Но се опитах. Тогава някой започна да се бие редом с мен и да поваля войниците — Киеде се мерна в полезрението ми.

— Тук са! — извика тя — Излизайте!

Бяха се спотаили до задния вход. Точно както се бяхме разбрали. Патриотите ни дойдоха на помощ. Исках да им кажа да изчакаме Джон, но знаех, че няма смисъл. Те ни хванаха и отведоха при мотоциклетите си. Извадих пистолета от колана си и го хвърлих на земята. Не можех да си позволя проследяващото му устройство да ги насочи към нас. Дей се качи на един мотоциклет, аз — на друг.

Почакайте Джон — искаше ми се да извикам.

Но потеглихме. Резиденция „Батала“ се отдалечаваше от нас.

Проблясна светкавица. Изтрещя гръмотевица, чу се звук от сипещ се дъжд. Някъде далеч виеха сирени за наводнение.

Отворих очи и ги присвих заради падащата върху тях вода. За миг не можех да си спомня нищо — дори и името си. Къде бях? Какво се случи? Седях до някакъв комин и бях мокър до кости. Намирах се на покрива на висока кула небостъргач. Дъжд покриваше света около мен, вятърът свиреше през мократа ми риза, заплашвайки да отлепи краката ми от земята. Свих се до комина. Когато погледнах небето, видях безкрайно поле от смолисточерни и разярени разпенени облаци, осветявани от светкавици.

Внезапно си спомних. Наказателният взвод, коридорът, плоските екрани. Джон. Експлозията. Войници навсякъде. Джун. Трябваше вече да съм мъртъв, да са ме напълнили с олово.

— Буден си.

Джун бе до мен, почти невидима в нощта заради черната си екипировка. Тя се бе облегнала върху стената на комина, без да обръща внимание на дъжда, който се стичаше по лицето й. Обърнах се, за да застана срещу нея. Пристъп на болка премина през крака ми. Думите залепнаха за езика ми и отказаха да излязат от устата ми.

— Намираме се във Валенсия. В покрайнините. Патриотите се местят в Лас Вегас. — Джун примигна, за да изчисти водата от очите си. — Свободен си. Махай се от Калифорния, докато можеш. Те ще продължат да ни преследват.

Отворих уста и я затворих. Сънувах ли? Приплъзнах се по-близо до нея. Ръката ми се вдигна и докосна лицето й.

— Какво… какво се случи? Добре ли си? Как успя да ме измъкнеш от резиденция „Батала“? Знаят ли, че ми помогна?

Джун ме изгледа втренчено, сякаш се опитваше да реши дали да ми отговори. Накрая хвърли бърз поглед към покрива.

— Виж сам.

Положих усилие да се изправя на крака. Погледнах над покрива към джъмботроните, сложени на стените. Докуцуках до ръба и погледнах надолу през парапета. Определено бяхме в покрайнините. Сега вече видях, че сградата, на която сме се разположили, бе изоставена и цялата обкована с дъски, а само два джъмботрона в целия квартал функционираха. Погледнах екраните.