Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Полковник? — Единият от младите техници беше вдигнал поглед от радара на Периметрова охрана. — Приближава някакво превозно средство. Прилича на кемпер. Движи се доста бързо.

Маклин отиде при мъжа, за да види мигащата точка на планинския път. Шофьорът на кемпера караше толкова бързо, че съществуваше опасност да се забие в Блу Доум.

Полковникът все още разполагаше с властта да отвори и да пусне превозното средство вътре, като използва код, който щеше да преодолее компютризираната заключваща система. Представи си, че в кемпера се намира изплашено до безобразие семейство, вероятно от Айдахо Фолс или от някое от по-малките населени места в подножието на планината. Човешки животи, помисли си Маклин. Тези хора се опитваха да избегнат смъртта. Погледна телефона. Можеше да въведе личния си номер и да каже кода в слушалката, който щеше да накара компютъра да отключи Земен дом и да отвори вратата. По този начин щеше да спаси животите на тези хора.

Посегна към телефона.

Но нещо вътре в него се размърда — то беше голямо, мрачно и невидимо, като излязло от дъното на първобитно блато създание.

Сссспри! , шепотът на Войника сянка наподобяваше съскането на фитил на динамит. Помисли за храната! Повече усти, по-малко ядене!

Маклин се поколеба; пръстите му бяха на няколко сантиметра от телефона.

Повече усти, по-малко ядене! Дисциплина и контрол! Стегни се, господинчо!

— Трябва да ги пусна — изрече полковникът и другите мъже в контролната зала го изгледаха.

Не ми противоречи, господинчо! Повече усти, по-малко ядене! Много добре знаеш какво се случва, когато човек е гладен, нали?

— Да — прошепна в отговор Маклин.

— Сър? — повика го радарният техник.

— Дисциплина и контрол — изрече завалено той.

— Полковник? — Уорнър го хвана за рамото.

Маклин подскочи, сякаш се събуди от кошмар. Огледа останалите в контролната зала, след което погледна отново телефона и бавно свали ръка. За момент беше затънал отново в ямата, в калта, в лайната и в мрака, но вече беше добре. Знаеше къде е. Естествено. Дисциплината и контролът много помагаха. Полковникът се освободи от хватката на капитан Уорнър и погледна точката на екрана с присвити очи.

— Не — заяви той. — Не. Закъсняха много. Прекалено много. Земен дом остава запечатан. — Почувства се изключително доволен от себе си, че е взел това мъжествено решение. В Земен дом имаше повече от триста души, без да брои офицерите и техниците. Повече усти, по-малко ядене. Беше сигурен, че е постъпил правилно.

— Полковник Маклин! — обади се Ломбард с пресипнал глас. — Погледнете това!

Маклин веднага застана зад него и погледна екрана. Видя група от четири ракети — едната от тях изглеждаше по-бавна от останалите. Тя изостана, докато другите три бързо изчезнаха над Блу Доум.

— Какво става?

— Тази ракета лети на 6,8 километра височина — отговори Ломбард. — Преди няколко секунди беше на 7,6 километра. Мисля, че пада .

— Не е възможно! Няма никакви военни цели в радиус от сто и шестдесет километра! — намеси се сержант Бекър и се приближи, за да види със собствените си очи.

— Провери отново — нареди Маклин на Ломбард с възможно най-спокойния си глас.

Стрелката на радара се движеше агонизиращо бавно.

— Стигна 6,7 километра, сър. Сигурно е повредена. Копелето пада надолу!

— По дяволите! Изчислете точката на удара!

Ломбард веднага разгъна карта на района около Блу Доум Маунтин и се да работи с компас и транспортир, като изчисляваше и пресмяташе различни ъгли и скорост. Ръцете му трепереха и се налагаше да започва отначало повече от веднъж. Най-накрая каза:

— Ще прелети над Блу Доум, сър, но нямам представа дали турбулентността там горе няма да се намеси. Пресметнах, че ще падне точно тук. — Сержантът заби пръст в един район на около петнадесет километра западно от Литъл Лост Ривър и отново погледна екрана. — Вече е на 5,5 километра, сър. Пада като счупена стрела.

Капитан Уорнър-Мечо изсумтя.

— Такава е технологията на ивановците — каза той. — Всичката е прецакана.

— Не, сър. — Ломбард се завъртя със стола си. — Ракетата не е руска. Една от нашите е.

В залата настъпи наелектризирана тишина. Наруши я полковник Маклин, като изпусна звучна въздишка.

— Ломбард, какво, по дяволите , говориш?

— Ракетата е приятелска — отговори сержантът. — Летеше на северозапад, преди да излезе от курса си. От размера и скоростта ѝ предполагам, че е „Минитмън III“, вероятно с бойна глава „Марк 12“ или „Марк 12А“.