Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Джош, какво става? — попита той.

— Хамбарът гори! Заключих вратата, Ръсти! Муле не може да излезе!

Фокусникът се изправи, но краката му бяха слаби и той се подпря на стената. Чувстваше се като скопен бик и беше бесен на себе си. Опита отново, но нямаше сили дори да си обуе ботушите.

— Недей, Ръсти! — каза му Джош и посочи към Суон, която лежеше на пода под тънкото одеяло, което Арън ѝ беше дал. — Остани с нея!

Ръсти знаеше, че ще припадне, преди да е направил десет крачки от бараката. Почти се разплака от яд, но също така му беше ясно, че Суон се нуждаеше от някого, който да я наглежда. Той кимна и падна изморено на колене.

Арън побягна напред. Джош и Глори го последваха. Гигантът успя да постигне онази скорост, която някога показваше на футболното игрище на Обърнския университет, при преодоляването на всичките двеста метра от бараката до хамбара. Още хора излизаха на улицата и бягаха към пожара… не защото искаха да го загасят, а за да се стоплят. Сърцето на Джош се сви. Над грохота на пламъците, които бяха покрили покрива на постройката, чу изплашения рев на Муле.

Глори изпищя:

— Джош! Недей! — Но той не я послуша и се спусна към вратата на хамбара.

Суон каза нещо с тих и неясен глас, но Ръсти не можа да разбере какво. Тя се опита да се изправи, но той сложи ръка на рамото ѝ, за да ѝ попречи. Имаше чувството, че е докоснал решетката на печката.

— Почакай — каза ѝ. — Успокой се, просто се успокой.

Суон заговори отново, но нищо не ѝ се разбираше. Според Ръсти каза нещо за някаква царевица, макар че едва разбра и това. Единственото ѝ око в маската от образувания беше почти затворено. Тя се съвземаше и губеше съзнание, откакто Джош я донесе от нивата, и от време на време потреперваше и изритваше одеялото си. Глори беше увила наранените ѝ ръце в превръзки от парцали и се опита да я нахрани с малко водниста супа, но вече никой не можеше да направи нищо за нея, освен да я накара да се почувства малко по-удобно. Суон беше в толкова лошо състояние, че дори не знаеше къде е.

„Тя умира — помисли си Ръсти. — Умира точно пред очите ми.“ Сложи я да легне отново и я чу да казва нещо, което може би включваше „Муле“.

— Всичко е наред — успокои я той. Подутата му челюст правеше думите му трудноразбираеми. — Просто си почивай. На сутринта всичко ще се оправи. — Искаше му се да вярва в това. Беше преживял много със Суон, за да я гледа как умира точно сега.

Прокле собствената си слабост. Чувстваше се като мокър сюнгер. Майка му определено не беше отгледала син, който да си похапва супа от плъхове. Единственият начин да преглътне подобна гадост беше да си представи, че е направена от малки късчета телешко.

Една разхлабена дъска на верандата изпука от другата страна на затворената врата на бараката.

Ръсти вдигна поглед. Очакваше Глори, Арън или Джош да влязат… но как беше възможно? Те излязоха само преди няколко минути.

Вратата не се отвори.

Още една дъска изпука и простена.

— Джош? — провикна се фокусникът.

Не последва отговор.

Но той знаеше, че има някой отвън. Прекалено добре познаваше звука, който издаваха хлабавите дъски, когато някой стъпеше върху тях, а и вече се беше зарекъл да намери чук и пирони, когато си възвърнеше силите, и да закове тези копелета, преди да го побъркат.

— Има ли някой? — провикна се отново Ръсти. Може би идваха, за да откраднат малкото вещи на Глори: иглите, дрехите и мебелите ѝ. Може би дори ръчната печатарска машина, която беше оставена в ъгъла на стаята. — Имам пистолет! — излъга той и стана на крака.

Не се чу никакво раздвижване от другата страна на вратата.

Ръсти отиде до нея на нестабилните си крака. Вратата беше отключена.

Посегна към резето ѝ и усети ужасен и разяждащ студ от другата ѝ страна. Мръсен студ. Опита се да сложи резето.

— Ръсти — изграчи Суон.

Цялата врата изведнъж полетя навътре, като се откъсна от дървените си панти и го уцели право в раненото рамо. Фокусникът залитна назад до средата на стаята, където падна на пода, и изрева от болка. Една фигура застана на прага на бараката и първата му мисъл беше да скочи на крака и да защити Суон. Едва застана на колене, преди агонията на отворилата се рана на рамото му да го накара да забие глава в пода.

Мъжът влезе вътре и затропа с калните си туристически обувки. Той огледа цялата стая, видя ранения тип, който лежеше в уголемяващата се локва кръв, и слабото момиче, което се гърчеше и трепереше, и очевидно беше на крачка от смъртта. Ето я и нея, ей там в ъгъла.