Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Този път пристъпът беше много лош, помисли си Сестрата. Болката ставаше все по-силна. Клошарката вдигна ръка и прокара пръсти през Маската на Йов. Възлестата повърхност беше студена като лед по склоновете на спящ вулкан, но под нея кожата ѝ беше гореща и разранена. Скалпът я сърбеше до лудост и я накара да пъхне ръка под качулката на шубата си, за да докосне масата от образувания, която беше покрила главата ѝ и продължаваше надолу по врата. Копнееше да навре пръсти под тази кора и да чеше кожата си до кръв.

„Дори да си сложа перука върху плешивата глава — помисли си Сестрата, — пак ще приличам на възпитаничка от училището за изроди!“ Успя да се задържи още няколко секунди върху тънкото въже между сълзите и смеха, но накрая смехът спечели.

Пол се изправи.

— Мой ред ли е да пазя?

— Не. Имаш още два часа.

Той кимна, легна отново и почти веднага заспа.

Сестрата продължи да опипва Маската на Йов. „Май кожата ми е пламнала там долу… или поне онова, което е останало от нея“, помисли си тя. Понякога, когато болката беше много силна и имаше чувството, че кожата ѝ под обвивката е на път да се свари, можеше да се закълне, че костите ѝ се местят като основите на нестабилна къща. Сякаш лицето ѝ се променяше.

Забеляза движение вдясно и отново се завърна към основната си цел да оцелее. Някакво създание издаде дълбок гърлен лай някъде в далечината и друг звяр отговори с подобен на бебешки плач звук. Сестрата сложи пушката в скута си и погледна към небето. Там горе нямаше нищо друго освен мрак и ниско увиснали облаци като някакъв черен таван в клаустрофобичен кошмар. Не си спомняше кога за последно видя звезди — може би беше в някоя топла лятна вечер, докато живееше в кашон в Сентръл Парк. Или беше спряла да ги забелязва много преди облаците да ги скрият.

Липсваха ѝ. Без тях небето беше мъртво. Човек нямаше към какво да се обърне, за да си пожелае нещо.

Сестрата протегна ръце към огъня и намести гърба си върху камъка. Това определено не беше хотелски апартамент, но поне болката в краката ѝ започна да намалява. Едва сега осъзна колко е била изморена и се съмняваше дали щеше да успее да измине още петдесет метра. Пред огъня беше много приятно, в скута ѝ лежеше пушката и с нея щеше да отнесе всичко, което се доближеше. Сложи ръка върху ученическата чанта и опипа очертанията на стъкления пръстен. „Утре — помисли си тя. — Утре ще стане ясно.“

Отпусна глава на камъка и се загледа в спящия Пол. „Почивай си. Заслужаваш го.“

Меката топлина на огъня я успокои. Гората беше тиха. И Сестрата затвори очи. „Само за минута — каза си тя. — Няма да стане нищо, ако си почина само…“

Изправи се мигновено. В огъня пред нея бяха останали само две въгленчета и студът се беше промъкнал през дрехите ѝ. Пол се беше свил и още спеше. „О, Господи! — помисли си клошарката и я обзе паника. — Колко време съм спала?“ Цялата трепереше, а крайниците ѝ бяха премръзнали. Изправи се, за да сложи още клони в огъня. Бяха останали само няколко малки и се наложи да коленичи, за да ги нареди върху въгленчетата. Усети бързо, котешко движение зад гърба си. Кожата на врата ѝ настръхна.

В този миг с ужас осъзна, че двамата с Пол вече не бяха сами. Някакво създание се беше промъкнало зад нея и се готвеше да скочи отгоре ѝ от големия камък, а тя беше оставила оръжията си на мястото, на което седеше. Пое си дълбоко въздух и реши да се обърне и да се хвърли към пушката. Взе я и се завъртя, за да стреля.

Фигурата, която седеше с кръстосани крака върху камъка, вдигна облечените си в ръкавици ръце в подигравателно отстъпление. На коленете му беше оставена пушка, а тялото му беше загърнато в добре познатото кафяво палто на кръпки, с качулката, която да му пази топло на главата.

— Надявам се да си се насладила на дрямката си — каза Робин Оукс.

— Какво има? — събуди се Пол и запримигва. — А?

— Млади момко — отвърна с дрезгав глас Сестрата, — за малко да те изпратя на много по-топло място от това. От колко време седиш там?

— От достатъчно дълго, за да се радваш, че нямам четири крака. Ако единият заспи, другият трябва да стои на пост, иначе и двамата сте мъртви. — Робин погледна Пол. — А докато ти се събудиш, вече ще си се превърнал в нечия пържола. Смятах, че двамата знаете какво правите.

— Добре сме си. — Сестрата махна пръста си от спусъка и остави оръжието настрани. Усещаше вътрешностите си като желе.

— Разбира се. — Младежът погледна през рамо и се провикна към гората: — Елате!