Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Джош? Почакай… става ли?

— Какво има?

Глори завъртя манивелата на печатарската машина и потърка с пръсти гладкия дъб.

— Прав си за това нещо. Срамота е просто да си стои тук и да гние.

— Както сама каза, няма никакво значение дали ще гние тук, или някъде другаде.

— По-добре ще е да е в бараката ми.

— В бараката ти? За какво ти е това нещо? То е безполезно!

— Сега да. Но може би няма винаги да е така. Джаксън беше прав. Възможно е да стане чудо, ако Мерис Рест разполага с вестник… О, не като онези, които хората получаваха в дворовете си всеки следобед, но може би просто лист хартия, който да съобщава на жителите кой се е родил, кой е умрял, кой има излишни дрехи за раздаване и кой се нуждае от такива. Точно сега хората, които живеят от двете страни на коя да е алея, са непознати, но един лист хартия като този може да сплоти целия град.

— Мисля, че повечето жители на Мерис Рест са по-заинтересовани от намирането на храна, с която да преживеят още един ден, не си ли съгласна?

— Да. Засега. Джаксън беше умен човек, Джош. Ако знаеше, че това нещо гние тук сред боклуците, веднага щеше да го пренесе на гръб до дома ни. Не казвам, че знам как да пиша или нещо подобно — по дяволите, та аз не мога да говоря правилно — но това може да е първата крачка към превръщането на Мерис Рест отново в истински град.

— Какво ще използваш за хартия? — попита гигантът. — Ами мастило?

— Ето ти хартия. — Глори вдигна няколко обяви. — А и съм правила боя от пръст и боя за обувки. Мога да намеря начин да правя мастило.

Джош имаше намерение да се възпротиви отново, но осъзна, че жената беше въодушевена — очите ѝ грееха и искрата в тях я подмлади с пет години. „Тази жена си намери предизвикателство“, помисли си той. Щеше да се опита да превърне мечтата на Джаксън в действителност.

— Помогни ми — каза му Глори. — Моля те.

Вече беше взела решение.

— Добре — отвърна Джош. — Ти хвани другия край. Това нещо ще е тежко.

Две мухи излетяха от печатарската машина и се завъртяха около главата на гиганта. Трета стоеше неподвижно върху телевизора, а четвърта бръмчеше под покрива на хамбара.

Печатарската машина беше по-лека, отколкото изглеждаше и изкарването ѝ от хамбара беше сравнително лесно. Оставиха я отвън и Джош се върна, за да погали Муле.

Конят цвилеше нервно, ходеше напред-назад и около кошарата. Гигантът погали ноздрите му, за да го успокои. Беше виждал Суон да прави така много пъти. Напълни нощвите със сняг и го зави със синьото одеяло, за да му е топло. Една муха кацна на ръката му и допирът ѝ го ужили, сякаш беше оса.

— Проклятие! — ядоса се Джош и замахна да я убие с другата ръка. Под нея остана потрепваща зелено-сива маса, но продължаваше да го жили и той я избърса на панталоните си. — Тук ще си добре — увери изнервения кон и погали врата му. — Ще дойда да те проверя по-късно, какво ще кажеш? — Докато затваряше и заключваше вратата на хамбара се надяваше, че постъпва правилно, като оставя Муле тук сам. Но поне това място — каквото и да беше — щеше да го предпази от студа и рисовете. С мухите обаче трябваше да се оправя сам.

Глори и Джош понесоха печатарската машина надолу по пътя.

Небето над главите на двете фигури потъмняваше. Те с мъка вървяха през гора от мъртви борове, в която вятърът беше изваял от преспите бариери, достигащи метър и половина височина.

Сестрата постоянно поглеждаше компаса от пакета с пуканки „Кракърджак“ и вървеше на югозапад. Пол я следваше на няколко крачки разстояние, носеше мешката през рамо и се оглеждаше встрани и отзад за диви животни. Знаеше, че ги следят още откакто напуснаха пещерата. Беше ги зърнал само за миг и не можеше да прецени какви бяха или колко на брой, но подушваше миризмата на зверовете. В облечената си с ръкавица дясна ръка държеше своя .357-калибров с палеца на предпазителя.

Сестрата знаеше, че им остава по-малко от час светлина. Пътуваха вече почти пет часа, поне според часовника, който Робин ѝ даде. Нямаше представа колко километри бяха минали, но вървенето беше премазващо и вече чувстваше краката си като две твърди колчета. Преодоляването на скали и преспи не беше никак лесно и цялата беше плувнала в пот. Хрускането на заледените ѝ дрехи ѝ напомни за зърнена закуска „Райс Криспис“ — хрус-хрус-хрус! Спомни си, че дъщеря ѝ много харесваше „Райс Криспис“: „Накарай ги да говорят, мамо!“.

Сестрата прогони призраците от миналото. Не бяха видели никакви признаци на живот освен създанията, които ги дебнеха и наблюдаваха гладно в сгъстяващия се сумрак. Когато паднеше мракът, зверовете щяха да станат по-дръзки…