Роберт Маккаммон - Лебедова песен

„Съливан“, помисли си гигантът. Някогашният Съливан сега беше мъртъв.

Долови раздвижване с периферното си зрение. Погледна настрани и нещо малко — може би заек? — се скри от поглед зад останките на ресторанта.

Джош беше вкочанен от студ и знаеше, че Суон също е премръзнала. Тя държеше тази своя кукла на Бисквитеното чудовище, сякаш животът ѝ зависеше от нея, и от време на време потръпваше в неспокойния си сън. Гигантът се приближи до една от къщите, но се спря, когато видя свитото във формата на въпросителен знак тяло на стъпалата на предната веранда. Насочи се към следващата на същата улица.

Пощенската кутия, която беше издигната на груб пиедестал, беше боядисана в бяло и върху нея беше нарисувано с черна боя нещо като око с клепачи. Написаните на ръка имена бяха „Дейви и Леона Скелтън“. Джош мина направо през двора, изкачи стъпалата на верандата и застана пред комарника.

— Суон? Събуди се. — Детето измънка нещо и той го остави на земята, след което опита комарника, но той беше заключен отвътре. Вдигна крак и го изрита в средата. Успя да го изкърти от пантите и да стигне до предната врата.

Посегна към топката ѝ, за да провери дали е отключена, но тя се отвори рязко и пред очите му изникна дулото на револвер.

— Счупи ми комарника — разнесе се женски глас от мрака. Оръжието не потрепна.

— Хм… Съжалявам, госпожо. Не мислех, че има някой.

— Не се ли сети, като видя заключения комарник? Това е частна собственост!

— Съжалявам — повтори Джош и видя съсухрения пръст на жената на спусъка. — Нямам никакви пари — призна той, — иначе щях да ви платя за нанесените щети.

— Пари? — Тя се изкашля и изплю покрай него. — Парите вече нищо не струват! Мамка му, един комарник струва цял чувал със злато, приятелче! Бих ти пръснала проклетата тиква, ако не трябваше да чистя кашата след това!

— Ако нямате нищо против, ще продължим по пътя си.

Жената млъкна. Джош виждаше очертанията на главата ѝ, но не и лицето. След малко тя помръдна и погледна Суон.

— Малко момиченце — каза нежно тя. — О, Божичко… това е малко момиченце…

— Леона! — провикна се слаб глас от вътрешността на къщата. — Лео… — Гласът беше прекъснат от ужасна давеща кашлица.

— Всичко е наред, Дейви! — провикна се в отговор жената. — Веднага идвам! — Тя отново погледна Джош, без да отмества завряния в лицето му револвер. — Откъде идвате? Къде отивате?

— Дойдохме от… ей там. — Гигантът посочи единия край на града. — И предполагам, че отиваме натам. — Посочи другия му край.

— Не ми изглежда като добър план за пътуване.

— Май сте права — съгласи се Джош и неспокойно погледна черното око на оръжието.

Жената млъкна, погледна отново момиченцето и въздъхна дълбоко.

— Е — каза най-накрая тя, — тъй като вече наполовина влязохте, можете да продължите докрай. — Домакинята махна с револвера и им направи път да минат.

Джош хвана Суон за ръката и двамата влязоха в къщата.

— Затворете вратата — нареди им жената. — Благодарение на вас вече трябва да разчитаме само на ушите си.

Гигантът изпълни нареждането. В камината гореше малък огън и тантурестата фигура на жената беше очертана в червено, докато се движеше из стаята. Тя запали една газена лампа на полицата на камината, а след нея втора и трета, разположени на стратегически позиции в помещението, за да осигуряват повече светлина. Продължаваше да държи револвера до тялото си, макар петлето му да не беше дръпнато.

Домакинята приключи с газените лампи и се обърна, за да огледа добре Джош и Суон.

Леона Скелтън беше ниска и пълна жена, която носеше дебел розов пуловер върху парцалив комбинезон и пухкави розови пантофи на краката си. Квадратното ѝ лице беше като издялкано от ябълка, която след това е била изсушена на слънце. Насред всичките виещи се пукнатини и дефилета по него нямаше нито едно гладко място. Огромните ѝ изразителни сини очи бяха заобиколени от мрежи от бръчки, а дълбоките линии на широкото ѝ чело, приличаха на изваяни от глина океански вълни. Според Джош жената беше в средата или края на шестдесетте си години, макар че къдравата ѝ зализана назад коса беше боядисана в крещящо червено. Погледът ѝ се зарея между гостите ѝ и устните ѝ се разтвориха. Гигантът забеляза, че няколко от предните ѝ зъби бяха сребърни.

— Всемогъщи Боже — каза тихичко старата жена. — Двамата добре сте изгорели, а? О, Господи… Съжалявам, не исках да се взирам, но… — Тя погледна Суон и на лицето ѝ се изписа болка. В очите ѝ проблеснаха сълзи. — О, Господи — прошепна отново. — О, Божичко, двамата сте били… ранени лошо.