Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Той извика името й отново, докато пред мисления му взор се редяха образите на окървавения Чък и на Нют, гледащ го с изцъклени очи. Трима от най-близките му приятели бяха мъртви. Отнети от ЗЛО.

— Съжалявам — прошепна й, макар да знаеше, че не може да го чуе. — Наистина съжалявам.

Устните й се раздвижиха и той се наведе, за да чуе какво се мъчи да каже.

— Аз… също — прошепна тя. — Винаги съм… те…

Някой дръпна рязко Томас и го изправи на крака. Нямаше сили да се съпротивлява. Тереза бе мъртва. Тялото му бе океан от болка, сърцето му се бе свило като че ще спре. Бренда и Миньо го бяха вдигнали и му крещяха да върви. Тримата поеха към работилницата. В една от дупките от взрива вече се разгаряше огън и димът, примесен с прах, се стелеше по пода. Томас се закашля, но чуваше само бумтенето в ушите си.

Нова експлозия разтърси въздуха, Томас извърна глава и установи, че този път е избухнала задната стена на склада и през зейналия отвор се подават огнени езици. Вече се рушеше и остатъкът от тавана. Всеки миг сградата щеше да рухне.

Стигнаха вратата на ремонтната и се шмугнаха вътре навреме, за да видят как Гали изчезва през равнотранспорта. Всички останали вече се бяха прехвърлили. Томас се олюляваше между двамата си другари, които криволичеха покрай преобърнатите маси. Звукът от падащи парчета зад тях се усилваше непрестанно, както и пукотът на разгарящия се пожар. Всичко се сливаше в един общ, неистов вой. Томас не смееше да погледне назад, макар че усещаше настигащото ги бедствие с цялото си същество. Той изтика Бренда през равнотранспорта. Светът около него и Миньо започна бързо да се свива. В последния миг те скочиха през блещукащата сива стена.

Томас едва успяваше да си поеме дъх. Не спираше да кашля, от устата му се стичаше гъста слюнка. Сърцето му туптеше като полудяло и отказваше да се успокои. Беше се приземил на дървения под на бараката и сега пълзеше напред, за да се отдалечи от равнотранспорта, в случай че през него долети някой отломък. С крайчеца на окото зърна Бренда. Тя натискаше някакви копчета на пулта за управление и сивият правоъгълник зад тях внезапно изчезна и на негово място се показа дъсчената стена на бараката. „Откъде знае как се борави с него?“ — зачуди се Томас.

— Вие с Миньо излезте навън — нареди тя и в гласа й се долови настойчива тревога, която Томас не можеше да си обясни. Нали вече бяха в безопасност. Или не бяха? — Аз трябва да свърша една последна работа.

Миньо се надигна и дойде да помогне на Томас.

— Лично аз не смятам да остана и секунда повече тук. Остави я да прави каквото иска. Хайде.

— Разбрано — отвърна Томас. Двамата се спогледаха и си поеха дъх, за първи път изпитващи облекчение, че са се измъкнали от лапите на неминуемата смърт. Пробуди се и плаха надежда, че може би всичко най-сетне е свършило.

Ала независимо от облекчението Томас бе преизпълнен с болката от загубата. Образът на издъхващата пред очите му Тереза бе нещо, което едва ли щеше някога да забрави. Очите му се напълниха със сълзи. В този момент се закле никога да не казва на Миньо какво бе направил с Нют.

— Размърдай се, сбръчканяко — подкани го отново Миньо. Но на лицето му нямаше и следа от усмивка. Гледаше го, сякаш разбираше всичко. Разбираше, че двамата ще трябва да живеят с тази мъка до края на дните си. После се обърна и се отдалечи.

След няколко секунди го последва и Томас.

Когато излязоха навън, той спря да се огледа. Намираха се на място, за което му бяха казали, че вече не съществува. Всичко бе зелено и свежо, трептящо от живот. Стоеше на върха на хълм, над поле с висока трева и диви цветя. Из полето сновяха хората, които бяха спасили, някои от тях тичаха, други подскачаха радостно. Вдясно хълмът се спускаше към долина с високи дървета, която се простираше много мили нататък и завършваше в подножието на скалиста планина, извисяваща се към безоблачното небе. А вляво бе океанът, чиито високи и тъмни вълни, обрамчени с белезникави гребени, се стоварваха върху пясъчен бряг.

Това беше раят. Бяха се озовали в рая. Можеше само да се надява, че един ден сърцето му отново ще се изпълни с радост на това място.

Чу зад него да се затваря вратата на бараката. Когато се обърна, до него стоеше Бренда, която го избута настрани от обхванатата от пламъци сграда.

— За по-сигурно? — попита той.

— За по-сигурно — потвърди тя и го дари с искрена усмивка. — Аз… съжалявам за Тереза.

— Благодаря. — Това бе единственото, което му хрумна да каже.