Джеймс Дашнер: Последният кандидат

Томас потърси отчаяно с поглед нещо, което би могло да му послужи за оръжие. От тавана висеше парче метална тръба, огъната по средата — той изтича и я дръпна. Когато се обърна към скръбника, Миньо вече го бе изпреварил. Риташе го с ярост, която изглеждаше почти плашеща.

Томас се нахвърли върху чудовището, като същевременно крещеше на другите да се отстранят от пътя му. Скръбникът се завъртя към него, сякаш бе чул гласа му, и се изправи на онази част, която вероятно изпълняваше функцията на седалище. От хълбоците му се показаха два израстъка — нова метална ръка, оборудвана с въртящ се и бръмчащ трион, и друга, завършваща със стоманени щипци, чиито четири пръста бяха заточени като бръсначи.

— Миньо, остави на мен, ще се опитам да му отвлека вниманието! — извика той. — А ти се постарай да изкараш останалите. Нека Бренда ги отведе в голямото помещение.

В същия миг забеляза, че някакъв човек се опитва да изпълзи изпод туловището на скръбника. Преди да успее да се изправи, от търбуха на чудовището се показа метален прът и го прониза в гърдите. Мъжът рухна на пода, задавяйки се в кръв.

Томас се втурна към скръбника, вдигнал металната тръба, готов да го заобиколи и да се опита да се докопа до ръчката. Почти бе успял, Когато Тереза се появи неочаквано отдясно и се метна върху скръбника. Чудовището незабавно се сви на топка и металните му ръце я притиснаха към туловището.

— Тереза! — извика Томас и се закова на място, стъписан от случилото се.

— Бягай оттук! Изведи ги навън! — извика тя, докато се дърпаше и риташе отчаяно. До този момент все още не бе пострадала сериозно.

Томас пристъпи напред, стиснал здраво тръбата и озъртащ се за удобно място, където да нападне.

Тереза го погледна отчаяно.

— Бягай от…

Но не можа да продължи. Скръбникът засмука лицето й в пихтиестата си плът и продължаваше да я притегля навътре в себе си с очевидното намерение да я задуши.

Томас го гледаше ужасен. Твърде много хора бяха изгубили живота си. Прекалено много. Нима щеше да се отдръпне и да я остави да загине, както бе станало с другите. Не можеше да го позволи.

Той изкрещя, скочи във въздуха и стовари с цялата си сила тръбата върху чудовището. Въртящият се трион се стрелна към него, но Томас успя да го избегне, като се дръпна вляво. Тръбата и назъбеното колело се срещнаха, разхвърчаха се искри, колелото се строши и отхвръкна настрани. Томас го чу да се търкаля със звън към далечния край на помещението. Той замахна отново и този път заби оръжието си в мекото тяло, встрани от главата на Тереза. Напъна мишци, измъкна тръбата и удари отново и отново.

Внезапно металната ръка го улови, вдигна го във въздуха и го захвърли назад. Но междувременно Тереза бе успяла да се подпре с ръце и крака на туловището и сега се опитваше да се освободи от прегръдката му. Томас атакува пак, подскочи и се улови за желеподобната плът. Използваше тръбата, за да отбие всеки нов удар на скръбника. Тереза почти бе съумяла да се освободи, Когато чудовището внезапно се превъртя и я изхвърли поне на десетина крачки във въздуха.

Томас се вкопчи в металната ръка и отби с крак затварящите се щипци. Подпря се на издутината, плъзна се назад по гърба на скръбника и се протегна. Забоде ръка в плътта и затърси пипнешком ръчката. Нещо изщрака отзад и той почувства остра болка в гърба. Продължаваше да ровичка и колкото по-навътре проникваше, толкова повече му се струваше, че бърника из гъста кал.

Най-сетне пръстите му докоснаха твърдата пластмаса, той изопна ръка още няколко сантиметра, сграбчи ръчката и я дръпна с всички сили, като същевременно оттласна тялото си от скръбника. Когато погледна към Тереза, видя, че остриетата щракат на сантиметри от лицето й. Внезапно се възцари тишина и бръмченето на чудовището изчезна. То се отпусна на пода, сега вече само купчина от тлъстини, скриващи механизмите вътре, а израстъците му изтракаха безсилно върху плочите.

Томас опря глава на пода, поемайки си мъчително и на пресекулки въздух. Тереза изтича при него и му помогна да се обърне по гръб. Видя болката, изписана на лицето й, множеството драскотини, плувналото в пот чело. Ала въпреки това му се усмихваше.

— Благодаря, Том — рече тя.

— Сигурно има защо — засмя се той.

Тя го дръпна да се изправи.

— Да изчезваме.

Томас забеляза, че вече никой не се спускаше през шахтата и Миньо тъкмо бе извел последните хора от групата през двойната врата. Той спря на вратата и се обърна към тях.