Джеймс Дашнер - Последният кандидат

— Тези бяха последните. Поне последните оцелели. Сега вече разбирам защо ни пуснаха да влезем — възнамерявали са да ни накълцат на парченца с помощта на проклетите скръбници. Както и да е, вие двамата избързайте отпред, за да помогнете на Бренда.

— Тя добре ли е? — попита Томас. Изпитваше почти непреодолимо облекчение.

— Ами да. Вече е горе.

Томас измина няколко крачки, но изведнъж спря. Зараждаше се нов тътнеж, този път от всички страни. Помещението се друса и подскача в продължение на няколко секунди.

— Най-добре да побързаме — рече той и хукна към вратата, последван от другите.

Поне двеста души бяха успели да се измъкнат от лабиринта. Томас си проправяше път през тълпата, опитвайки се да стигне предния край.

Скоро забеляза Бренда. Тя се хвърли към него, прегърна го и го целуна по бузата. С всяка частица на съществото си той жадуваше всичко вече да е свършило — да са в безопасност и да не се налага да продължават.

— Миньо ме накара да си тръгна — обясни тя. — Обеща ми, че той ще ти помогне, ако се наложи. Каза ми да изведа хората и че вие можете да се справите с онова чудовище. Трябваше да остана. Съжалявам.

— Аз му казах да постъпи така — каза Томас. — Направила си каквото трябваше. Единственото необходимо. Скоро ще се измъкнем.

— Тогава да побързаме. — Тя го оттласна леко от себе си.

— Добре. — Той стисна ръката й и се върна при Тереза, която вече си пробиваше път към началото на групата.

Коридорът бе дори по-тъмен отпреди. Светлините едва мъждукаха от тавана. Хората, които подминаваха, ги поглеждаха изплашено и нетърпеливо. Томас видя Пържитиган, който не каза нищо, само му отправи окуражаваща усмивка, която, както винаги, приличаше на самодоволно подхилкване. В далечината тътнежите не спираха да разтърсват комплекса. Експлозиите все още бяха на известно разстояние от тях, но Томас знаеше, че това няма да продължи дълго.

Когато двамата с Бренда стигнаха челото на групата, откриха, че хората са спрели при стълбите, неуверени какво да правят нататък.

— Трябва да се качим горе — рече Бренда.

Томас махна на всички да го последват и пое по стълбите.

Отказваше да се поддаде на умората. Четири стъпала, пет, шест. Спря на междинната площадка, пое си дъх и погледна назад, за да види дали вървят подире му. Бренда го преведе през врата, отвъд която започваше нов коридор, наляво, надясно и пак нагоре по стълби. Още един коридор и този път стълбище надолу. Машинално поставяше краката един пред друг. Можеше само да се надява, че председателят Пейдж не го е излъгала за равнотранспорта.

Някъде над тях отекна експлозия и разтърси цялата сграда до основи. Въздухът се изпълни с прах, от тавана върху им се посипаха дребни отломки. Стените пукаха застрашително. Най-сетне, след няколко секунди трусове, всичко се успокои.

Той се изравни с Бренда и я погледна, за да се увери, че не е пострадала.

— Всички наред ли са? — извика назад в коридора.

— Да! — отвърна нечий глас.

— Продължаваме нататък! Почти стигнахме! — Той се помоли мислено сградата да издържи поне още малко.

Томас, Бренда и тези, които ги следваха, стигнаха участъка от сградата, който бе отбелязан с кръгче на картата — ремонтното помещение. Избухнаха още няколко бомби, всяка една по-близо от предишната. Но не бяха достатъчно разрушителни, че да ги спрат, и сега почти бяха на мястото.

Ремонтната работилница бе разположена зад голямо складово помещение. Покрай стената в него бяха подредени метални шкафове и контейнери. Томас прекоси помещението и махна на другите да го последват. Искаше всички да се съберат, преди да минат през равнотранса. В дъното на склада имаше друга врата, която водеше към търсената от тях стая.

— Нека се съберат вътре — нареди той на Бренда и изтича при вратата. Ако председателят Пейдж ги бе излъгала за равнотранспорта или ако някой от ЗЛО или „Дясната ръка“ бе разбрал намерението им, с тях бе свършено.

Вратата водеше към малката работилница, натъпкана с маси, върху които бяха разхвърляни инструменти, метални отпадъци и машинни части. Отсрещната стена бе закрита от провесено парче плат. Томас изтича и го дръпна. Отзад имаше тъмносив участък от стената, обрамчен в сребриста рамка, а до него бе пултът за управление.

Равнотранспортът.

Председателят не ги бе излъгала.

Томас едва не се разсмя от облекчение. Самият водач на ЗЛО им помагаше.

Освен ако… той осъзна, че му оставаше да разбере още едно нещо. Трябваше да го провери сам, преди да бъде сигурен, че може да прати останалите. Томас си пое бавно дъх. Сега бе мигът.