Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Гневът на Томас неусетно бе започнал да се разсейва — изглежда, тя говореше съвсем искрено.

— Тереза, как бих могъл да ти повярвам? Кажи ми как?

Тя вдигна глава и го изгледа с навлажнени очи.

— Кълна ти се, че не знаех нищо за никакъв Последен кандидат. Тази идея, изглежда, се е появила, след като отидохме в лабиринта, защото я няма в спомените ми. Но научих, че ЗЛО не възнамеряват да преустановят изпитанията, докато не получат своя модел. Готвят се да започнат нов рунд, Томас. ЗЛО събират нова група мунита, за да стартират всичко отначало. Не мога да го направя повторно. Избягах, за да те намеря. Това е.

Томас не отговори. Част от ума му искаше да повярва. Отчаяно.

— Съжалявам — въздъхна тя. Извърна глава и прикри очите си с длан. Погледна го след няколко секунди. — Ще ти кажа само, че съм разкъсана отвътре. Напълно раздвоена. Вярвам, че лечение може да бъде намерено, и зная, че имат нужда от теб, за да успеят. Сега всичко е съвсем различно. Въпреки че си върнах спомените, не мога да разсъждавам както преди. Виждам, че всичко това няма да свърши никога.

Тя млъкна, а Томас не знаеше какво да отговори. Втренчил очи в лицето на Тереза, той видя там болка, каквато не бе виждал досега. Тя казваше истината.

Тереза продължи, без да чака дали той ще каже нещо.

— Ето защо реших да сключа сделка със себе си. Да направя каквото е необходимо, за да поправя грешката си. Първо исках да спася приятелите си, а след това и другите мунита, ако е възможно. И виж каква страхотна работа свърших.

— Е, ние не се справихме кой знае колко по-добре, нали? — подсмихна се Томас.

— Нима си се надявал да ги спреш? — повдигна учудено вежди тя.

— Предстои да ни продадат на ЗЛО, така че какво значение има?

Тя не бързаше да отговори. Томас би дал всичко да може да проникне в мислите й — но не по стария начин. Натъжи се от спомена за времето, Когато бяха прекарвали дълги часове заедно. Когато бяха най-добри приятели.

— Ако по някакъв начин успеем да направим нещо, надявам се това да върне доверието ти в мен — заговори тя отново. — Сигурна съм, че ще можем да убедим Арис и другите да ни помогнат. Те са на същото мнение.

Томас си даваше сметка, че трябва да бъде предпазлив. Странно, че тя се бе съгласила с него за ЗЛО едва след като си възвърна спомените.

— Ще видим какво ще стане — подхвърли той.

Тя се намръщи.

— Наистина не ми вярваш, нали?

— Ще видим какво ще стане — повтори Томас. След това се надигна и се отдалечи. Знаеше, че я е наранил, и от това му се свиваше сърцето. Но не бе забравил онова, което тя му бе сторила.

Томас откри Миньо да седи с Бренда и Хорхе. Приятелят му го изгледа намръщено.

— И за какво си говорехте с онази предателка?

Томас седна до него. Неколцина непознати се приближиха и по поведението им си личеше, че ги подслушват.

— Е? — подкани го Миньо.

— Тя каза, че причината да избягат е, защото са разкрили плановете на ЗЛО да започнат всичко отначало. Че събирали деца с имунитет — също както ни каза и Гали. Кълнеше се, че са ги подвели, че ние вече сме избягали — и те тръгнали да ни търсят. — Томас направи кратка пауза, знаеше, че Миньо няма да хареса продължението. — И че ще ни помогне, ако може.

Миньо само поклати глава.

— Ти си един глупак. Не трябваше да говориш с нея.

— Не ми се ще да се меся в разговора ви, мучачос — обади се Хорхе. — Но едва ли има смисъл да го обсъждаме, ако не знаем как да се измъкнем от това проклето място. Какво значение кой на коя страна е?

В този момент вратата на помещението се отвори и вътре влязоха трима от похитителите им, мъкнещи голям чувал. Четвърти ги следваше, въоръжен с гранатомет и пистолет. Той огледа помещението, за да се увери, че никой не му готви неприятности, а другите се заеха да раздават това, което носеха в чувала — хляб и бутилки с вода.

— Как се забъркахме в тая каша? — попита Миньо. — Поне можехме да стоварим цялата вина на ЗЛО.

— Е, все още можем — промърмори Томас.

Миньо се ухили.

— Добре. Тези сбръчканяци.

В помещението се възцари смутено мълчание — похитителите обикаляха сред хората. Някои започнаха да се хранят. Томас осъзна, че трябва да си шепнат, ако искат да продължат.

Миньо го сръчка.

— Само един от тях има оръжие — прошепна той. — И не ми изглежда чак толкова страшен. Мисля, че можем да се справим с него.

— Може би — отвърна също така тихо Томас. — Но не прави нищо прибързано — освен пистолет държи и гранатомет. И повярвай ми, не искаш да те гръмнат с нито един от тях.