Джеймс Дашнер - Последният кандидат

Томас втренчи поглед в очите на Миньо в очакване на неговото решение. Приятелят му мълча доста дълго време.

— Добре — рече накрая. — Но ако загинеш, никак няма да съм доволен.

— Прието — кимна Томас. Не си бе дал сметка колко държи на мнението на Миньо. Той му вдъхваше сили и желание да продължи.

Мъжът, който се съгласи да отведе Томас и Бренда при техния шеф, бе същият, който го предложи в началото. Казваше се Лоурънс и нямаше търпение да напусне пълното с разгневени хора помещение. Той отключи вратата и махна на Томас и Бренда да го последват. Томас носеше пистолета, а Бренда — гранатомета.

Те продължиха по един дълъг коридор и стигнаха врата, водеща вън от сградата. Въпреки бледата светлина в коридора Томас виждаше, че мъжът е силно обезпокоен.

— Добре, трябва да вземем решение. Ако тръгнем пеша, ще ни отнеме няколко часа, но имаме по-големи шансове да се промъкнем по улиците. Можем да се прикрием по-лесно, отколкото с пикапа. С него ще се движим по-бързо, но със сигурност ще привлечем внимание.

— Бързина или промъкване — промърмори Томас. — Какво мислиш? — погледна той Бренда.

— Пикапът — рече тя.

— Да — съгласи се Томас. Пред очите му изникна образът на побърканяка с окървавените ръце. — Идеята да вървя по онези улици ме ужасява. Пикапът, определено.

Лоурънс кимна.

— Добре, нека е пикапът. А сега си дръжте устите затворени, а оръжията — готови да влязат в употреба. Веднага щом го стигнем и влезем, ще заключите всички врати. Той е спрян отпред. Ясно?

Томас повдигна вежди и двамата с Бренда кимнаха. Бяха готови, каквото и да ги очаква.

Лоурънс извади връзка ключове и се зае да отключва бравите на вратата. Накрая опря карта в четеца и вратата бавно се отмести. Отвън беше тъмно, една-единствена улична лампа осигуряваше бледа светлина. Томас се зачуди колко време още ще има ток, преди да спре напълно, както вероятно щеше да се случи. Денвър можеше да замръкне до броени дни. Виждаше пикапа паркиран в тясна уличка на около двайсетина крачки от тях. Лоурънс подаде глава, озърна се и се прибра.

— Изглежда ми чисто. Да вървим.

Тримата изхвърчаха навън и Томас и Бренда хукнаха към пикапа, докато Лоурънс заключваше вратата. Томас беше напрегнат като струна. Очакваше всеки миг отнякъде да изскочат побърканяци и да се нахвърлят върху тях. Но вместо истеричен кикот и гневни викове в уличката цареше тишина.

Вратите на пикала се отключиха с изщракване и двамата скочиха вътре. Лоурънс се настани на предната седалка и Томас се прехвърли до него. Двигателят забръмча, после неочаквано над главите им се чу тропот. Сетне тишина. И пак тропот и приглушено покашляне.

Някой бе скочил на покрива на пикапа.

Пикапът се стрелна напред, Лоурънс се бе вкопчил с побелели пръсти във волана. Томас се обърна и погледна през задните прозорци — но там нямаше нищо. По някакъв начин човекът на покрива се бе задържал.

Тъкмо Когато се извръщаше напред, едно лице се показа над предното стъкло, обърнато наопаки. Беше жена с развети коси, тъй като Лоурънс бе подкарал пикапа по улицата с главоломна скорост. Тя се втренчи в Томас и му се усмихна, показвайки два реда идеално запазени зъби.

— За какво се е хванала? — извика Томас.

— Кой знае? — отвърна напрегнато Лоурънс. — Но не може да издържи дълго.

Без да сваля очи от Томас, жената освободи едната си ръка, сви я в юмрук и заудря по стъклото. Бум, бум, бум. Усмивката й оставаше все така налудничава, зъбите й блестяха на уличната светлина.

— Не може ли да се отървем от нея? — извика отзад Бренда.

— Добре. — Лоурънс натисна рязко спирачки.

Жената полетя напред като изстреляна граната, разперила ръце и крака, и тупна на пътя. Томас неволно трепна и затвори очи. Но Когато ги отвори, тя вече се надигаше. Изправи се и се обърна към тях под ярките светлини на фаровете.

Ала вече не се усмихваше. Вместо това устните й бяха извити в хищна гримаса, а лицето й бе почервеняло. Очите й продължаваха да се впиват в Томас и той потрепери.

Лоурънс даде газ, а жената стоеше като вкопана, сякаш се готвеше да се хвърли върху колата, но в последната секунда се дръпна встрани и ги пропусна. Томас не можеше да откъсне очи от нея и Когато я подминаваха, видя как лицето й се променя, сякаш едва сега бе осъзнала какво е направила. Като че за миг от дълбината на съзнанието й бе прогледнала онази предишна, унищожена личност.

— Радвай се, че беше само тя — подхвърли Лоурънс.