Чайна Миевил - Морелси

Сега. Най-после. Безусловно.

Сега трябва да е моментът да се върнем при Шроук и да им влезем в релсите. Безусловно.

Да, всъщност да, часът на Шроук удари! Странният влак издържа. Колко беше очукан! Колко скъсен, колко окърпен там, където се бяха трошили стъкла, зверове го бяха нападали, където сърдитата стрелба на пирати беше похабила бронята!

Там, където релсите се стесняваха, техният механизъм все още — едва-едва — продължаваше да работи. Там, където лашкането по надигащите се релси щеше да ги направи непроходими за повечето железници, Шроук — едва-едва — издрапваха. Дори и след зверски случки.

Пиратски биплани, далече-далече от дома, нарушаваха основното правило на изследователските полети, което беше: Недейте. Бомбардираха ги от въздуха, докато се скрият под някоя издадена скала. Релси, минаващи през камъка и навлизащи в мрака, обвити в коприна, тунели, завзети за леговища от грамадни отровни паяци влакояди. Откъсваха още задни вагони за разсейване, както гущерът къса опашката си. Веднъж, изкачили един бряг от спукани каски, гледаха счепкване между две подобни на точици страшилища от горното небе, докато едното явно ги мярна и ги поръси с разяждаща плюнка, и те офейкаха.

Калдера, и тя пребита и изтормозена като влака си, следеше данните от все още работещите екрани.

— и тъй — каза Деро.

— и тъй, какво? — попита Калдера с продран глас.

— Чакай. Мисля.

— Ако и тази е някоя криво-ляво дегизирана, от тия, дето мама и татко ги носеха от баджерите и си я спомням от времето, като бяхме малки, губиш десет милиона точки — заяви Калдера.

— Млъкни.

— Вече си на минус седемнайсет милиона.

— Млъкни! — тросна се Калдеро. — Имало една мишка. Тя живеела в дупка. — Докато пътуваха, историите ги разказваше главно Калдера, но не и този път.

— Къде? — попита Калдера. — Между релсите ли?

— Тъпо. Щяха да я изплюскат. В дупка в стената. и тя можела да прави магии.

Калдера провери няколко бележки.

— Какви магии?

— Магии с пръчки — реши Деро. — Можела да съживява пръчките.

и тогава Шроук ахнаха. Внезапно във въздуха извън влака гръмна шумотевица. В тяхното кьоше зави аларма, все едно какофонията не стигаше. Над тях прелетя нещо, което хич не приличаше на самолет. Нещо насекоместо, което тръпнеше и се лашкаше, увиснало на петно от размазан въздух.

— Какво е това? — прошепна Деро.

— Какво прави то? — попита Калдера.

— Боже мой! — прошепна тя. — Това е ангел!

Не някой от грамадните и ужасни небесни влакове без машинисти, ангели на колелета, подпиращи основите. Стражар. Птица кука. Той се носеше над тях. Обърнал издутата си тъмна лъскавина към тях, той ги гледаше безизразно. Те притаиха дъх. Той си носеше собствен облак. Издишаше мръсотия. Беше толкова близо, че виждаха черупката му. С полепнали по нея пръст и ръжда. Изподран и разбит. Страшилището се наклони във въздуха.

Най-сетне то се обърна, наведе глава с дрънчене и грохот, и по-бързо и от птица, и от прилеп изчезна сред облак сажди.

— Това — рече Калдера — си беше живо фиаско.

— Разочарована ли си? — попита Деро.

— Никак. Просто не съм свикнала да виждам неща, дето не се мъчат да ме убият.

— А… — смънка Деро. — Дай му малко време.

Шроук разчитаха на последните остатъци от оборудването си. Живееха стъпкани и сбутани в машинното отделение. Редуваха се да спят — единият се изпъваше на пода по диагонал, а другият караше влака.

Деро разтърка очи, пи вода, прехапна нещичко от техните (стопяващи се… шшшт!) запаси.

— Леле, как се тътрим — заяви той и подуши наоколо. — Смърдим.

— Ти смърдиш — сряза го Калдера. — Аз ухая като цвете.

— Трябва да ускорим ход — рече Деро. — Трябва почти да сме стигнали там. — Той се залюля напред-назад, като че можеше да придаде ускорение на влака. Обърна се и погледна през задното стъкло.

— Действам предпазливо — рече Калдера. — Стори ми се, че чух нещо. По-бързо от това няма да е безопасно.

— Е… — Деро говореше много отмерено. — Е, според мен би трябвало да приемеш, че да ускориш малко темпото може да е мъничко по-безопасно, отколкото да не го забързваш. Защото, видиш ли, зад нас има влак.

— Какво? — Вярно беше. Скенерите им явно бяха изпушили, обаче ей го, там си беше, видим с просто око. — Те пък откъде се взеха ? — ахна тя.

— Иззад онази горичка — отвърна Деро. — Струва ми се.

— Но там няма нищо! Пак пирати… — възкликна Калдера и хлъцна. Влакът се приближаваше. и не бе онова, което си мислеше тя. Това беше влак от ферофлотата на Манихики. Несъмнено. А това беше съвсем друга работа.