Чайна Миевил - Морелси

Неговите спасители се опитаха да обяснят. Някъде нещо твърде ценно за баджерите било нападнато. На място, където ходели да ловуват и събират реколтата. Не било случайно. и било някак свързано с Шам.

— Какво говорят те? — възкликна Шам.

Не го обвиняваха, въпреки че го гледаха подозрително и гневно. Беше по-скоро намек, отколкото вменяване на вина. Нищо не беше сигурно — тези пътешественици не бяха видели нищо с очите си, предаваха изопачени сведения така, както са били предадени на тях. Но въпреки че с отдалечаването от източника подробностите се губеха, мълвата, която тичаше по релсите и сред скитнишките банди свързваше извършеното — някакво зверство, извършено от свирепи пирати, избиването на някаква банда и отравянето на ловните им полета, с историята за спасяването на Шам при таляна.

Малцината оцелели от нападението казаха, че нападателите им търсели някого, настоявали за сведения, за да спрат със зверствата. Загубено момче. Момче от Стрегай, което се загубило и избягало от пирати.

— Ние тръгва. — Всички подготвяха мотрисите и оръжията си. — Виж. Всички баджери тръгва. — На изток. Към мястото, където се беше случило, каквото се е случило. Далече от Манихики и от всяка посока, в която можеха да са потеглили Шроук.

— Ама… — На Шам му идеше да го удари на молба. — Не можем да губим повече време!

Но как би могъл? Това бе техният народ. Как да не отидат?

Нищо не ги бе подготвило. Три дни след като се отправиха на изток, двете банди заедно, те стигнаха покрайнините на обширното пространство, където се бе случило нападението. Където Шам си мислеше, че може да открият ранени бегълци, може би останките на мъртъвци, разбита ветроходна банда.

Във въздуха се носеше смрад. Смрад на химикали, по-гадна от всяка, която Шам бе подушвал някога. Пред тях се кълбеше дим.

— Вижте — посочи Шам. Отдолу лъхаше воня. Очите на Шам се отвориха широко. Петрол и отпадъчни води, залели земята между релсите, корените на дърветата, те капеха от клоните върху самите релси. Железничарите маневрираха, завиваха, направляваха мотрисите с мрачни лица.

Настана скръбно мълчание. Дори и колелетата сякаш тракаха приглушено, докато минаваха покрай потрошените и разпръснати останки на баджерски мотриси. В края на полезрението си Шам забеляза кула, огромна машина от онези, които осейваха морелсите и черпеха енергия от дълбините на плоскоземието. Тя не помръдваше, над нея не се виеха отходни газове.

— Разливане ли е имало? — попита Шам. — Избухване? Това ли се е случило тук?

Още платна се приближаваха. Мълвата пълзеше и бандите се насочваха насам. Със сигнали и цветни флагове те си разменяха малкото сведения, които знаеха, и те идеха все по-отдалече, бавно, все по-отвратени и нещастни, в зоната, която като че се разтваряше, залята и съсипана от индустриална помия, дефолианти и токсини.

— Това не е повредена сонда — каза Шам. Това бе убийство, касапница, извършена над пейзажа. Някой изпращаше послание на баджерите. Оттук нататък тук нямаше да растат диви посеви. Нямаше никакъв лов и нямаше да има още години наред. Земята не помръдваше, всички животни гниеха в дупките си.

Сред приближаващите превозни средства Шам видя едно много по-голямо от трополящите дървени мотриси. Навсякъде около него баджерите се взираха в остатъците от петролните бойни действия. Шам присви очи. Големият влак идеше от далечината и изпускаше дизелов пушек.

Въпреки опустошението наоколо, унинието и гнева на спътниците му цялото тяло на Шам се разтресе от шока, защото влакът, който приближаваше през опропастените земи, придружаван от носещи се леко баджерски мотриси, идеше напряко през новопогубените морелси, беше „Медис“.

и макар баджерите да бяха вперили безпомощно погледи в катастрофата, Шам нададе радостен вик. А после и още един, когато като муцунест гръм от небето право в ръцете му падна и го целуна със силно пухтене Дейби, прилепът.

Разбит, жестоко изпотрошен и скърцащ бе влакът, с който Шроук достигнаха отвъд всеки хоризонт, до който някога би стигнал железничарски поглед. и тук започнаха техните беди.

Всъщност…

Всъщност на Шроук още не им е дошло времето. Не съвсем.

Този израз — „оттук започнаха бедите“ — е древен. Той е опорната точка на много разкази — мигът, когато всичко се оказва много по-голямо и шеметно, отколкото някой е предполагал. Такава е природата на нещата.