Чайна Миевил - Морелси

Как би могъл прилепът да знае къде се намира „Медис“? Сироко сви рамене.

— Да не мислите, че ще вървя подире му през целите морелси заради едното здраве? Аз си имам занаят, и моят занаят са останките. Нямам влечение към миткане подир прилепи ей тъй за едното нищо.

— Е? — попита капитан Нафи. — Защо го последва?

Сироко вдигна писмото, написано с почерка на Шам. Нафи посегна да го грабне, но Сироко отстъпи назад и го прочете на глас, сама, на наострилия уши екипаж.

— Моля ви! — зачете тя. — Аз съм пленник на влака „Таралеш“…

Когато приключи, отново последва дълго мълчание. Екипажът, търсачката, прилепът и капитанката стояха подгизнали на палубата на „Медис“, без да забелязват дъжда, и се гледаха. Всеки се взираше — в Сироко, в другите — и те в него, в капитанката.

— Каменнолики мои! — възкликна някой.

— Това е нелепо — заяви капитанката и сграбчи листа. Въпреки кървенето изкуствената ѝ ръка като че работеше отлично, както винаги. Следите от молив върху хартията се разтичаха от дъжда. — Невъзможно е дори да се разчете какво пише тук — рече тя, — а камо ли кой го е написал. Твърде възможно е това да е някаква сложна шашма, разигравана и аз не зная заради какво.

— Нима? — Беше доктор Фремло. — Някой тук сериозно ли иска да се преструваме, че вярваме, че Шам по свой избор ще пусне Дейби? Това е тъкмо търсачката, с която уж е заминал. Обаче ето я нея, без Шам до самата си същина. А ето го и неговия любим въздушен вредител, на който знаем, че е предан поради някаква си там своя сбъркана сантименталност и който му отвръща със същата обич — той е тук, обезумял от нетърпение да го последваме нанякъде. Където и да е нашият другар по екипаж, той не е там по свой избор.

— Това няма никакъв смисъл! — процеди Нафи през зъби. — Не знам защо някой се мъчи да ми попречи да… — Тя погледна нататък, където се подвизаваше Джак Присмехулника, после се взря в Сироко. — Каква е целта ти? Ти искаш от нас…

— Нищо не искам от вас — прекъсна я Сироко. — Просто предавам писмо, пристигнало по прилеп. и с това приключих. — Тя отиде до парапета.

— Нямам представа откъде се е взело тук това животно — рече капитанката. — Знаем ли, то може и да е избягало и загубило Шам. Нито една част от тази история няма никакъв смисъл.

Екипажът се взираше в нея. Капитан Нафи затвори очи.

— Както му казах веднъж — рече тя, — сантиментите и къртоловните влакове не вървят заедно.

— Няма по-сантиментално място — обади се доктор Фремло — от къртоловния влак. За щастие.

Вуринам се заоглежда ту към едната, ту към другата страна на палубата, внезапно обзет от наперена настойчивост; стараеше се да погледне колкото се може повече хора в очите. Прокашля се. Шам. Най-некадърният помощник на влаков лекар на света. Не можеше да играе на обръчи. Екипажът се взираше.

— Аз му желая най-доброто — обади се внезапно Яшкан, — обаче не можем…

— Най-доброто? — възкликна Вуринам. — Ти?!

— Славата на търсачите ги изпреварва — рече Нафи и погледна Сироко. — Ние нямаме представа защо е дошла тук. и какво търси. Какви са целите ѝ. Господин Мбендей, определете курса. — Тя извади скенера, размаха го, за да улови сигнал, разтърси го два пъти. Близостта на предавателя на крака на Дейби явно му влияеше. Дейби изцвърча и потрепери. Дъждът барабанеше като пръсти. Никой не тръгваше наникъде. Екипажът се оглеждаше във всички посоки.

— Господин Мбендей — каза капитанката. — Вие ще ни начертаете курса. Ние сме на някакви си мили от най-големия кърт, който и вие, и аз, и всеки от нас някога сме виждали. — Капитанката бързо посегна и улови Дейби с оголената си ръка от плът. Той запърха, Сироко изсъска и го хвана за другото разперено крило. Двете разпънаха прилепа помежду си. Той изцвърча.

— Звяр — рече Нафи, — който аз преследвам още от момиче. Звяр, отчаяно желаещ да го хванем. — Гласът ѝ ставаше все по-силен. — Ние сме само на един изстрел с харпун от една философия. Аз съм ваш капитан.

Железничарите гледаха как капитан Нафи дърпа, а търсачката дърпа в другата посока. Разпънаха крилата на Дейби. Той изписка уплашено.

— Шам… — измърмори Вуринам. Като че се гласеше да продължи, но в този миг Драмин се прокашля. Всички го погледнаха. Готвачът вдигна пръст, явно мислеше.

— Момчето е… — каза той най-сетне и по гласа му си личеше, че е изненадан от собствените си думи — … в беда.

— Какво? — възкликна Яшкан, но изрекъл-неизрекъл думата, Линд, негов другар в не едно разиграване на Шам, притисна пръст до устните му.