Чайна Миевил - Морелси

Доколкото Шам можеше да прецени, неговата пламенна умолителна кампания бе успяла да убеди баджерите да включат този град сред спирките на безкрайното си пътешествие мъничко по-рано, отколкото щеше да се случи иначе. Несъмнено щеше да е опасно, но това бе най-големият му шанс да намери начин да се прибере у дома или да последва Шроук. Междувременно му оставаше единствено да се утешава с два факта: първо, че пътува много по-бързо, отколкото ако пътуваше сам; и второ, че не е мъртъв.

Шам се опита да се научи на ветроходство. Постоянно се безпокоеше за Калдера и Деро. Флотата щеше да ги преследва. Успокояваше се със знанието, че ако някога в която и част на морелсите е съществувала двойка, способна да избяга от такъв тотален враг, то това бяха Калдера и Деро Шроук. То го караше да се усмихва.

Тъкмо тези мисли, мислите за това семейство му напомниха за нещо. Шам бе разказал на своите спасители малко от своята история, колкото успя. Те като че не бяха съвсем изненадани. Което на свой ред изненада него. Може би те вечно спасяваха влакокрушенци и приютяваха очаровани пътници, помисли си той.

и тогава в него се пробуди един спомен. Нещо, което Калдера беше казала в задръстената си от останки кухня за подготовката на родителите си, за проучванията им. Те бяха морелсолози. Бяха се подготвили прилежно за своето пътуване. Те, внезапно си спомни Шам, бяха издирвали и проучвали специфичните познания на морелските номади.

— Шроук! — произнесе той настоятелно. — Познавате ли ги? Шроук? Във влак?

— Шрууд? — замърмориха баджерите помежду си. — Шот? Шрахт?

— Шроук!

А! Един-двама си спомниха името!

— Минали години — каза един. — Учи релси.

— Какво ви питаха те? — попита Шам. Пак мърморене.

— Небеса — казаха те.

Небеса?

— Разкази. За… — мрън, мрън, мрън, баджерите спореха коя дума е най-подходяща.

— Окаяно — каза някой. — Сърдити ангели.

Така , помисли си напрегнато Шам. Пак окаяност.

— Плач — казаха баджерите. — Вечен плач.

Да, беше го чува и преди. Окаян плач. Както и да го тълкуваш, помисли си Шам, не звучи много-много като райски Небеса.

Най-често вечер баджерите от тази трупа намираха място, където релсите се събираха на едно място, подреждаха в кръг подвижните си домове, доколкото могат, и палеха огън на земята направо сред морелсите. Готвеха и обсъждаха разни неща. Пускаха полудивите кучета, които ловуваха покрай тях, на светло и на топло.

Като гостенин — отначало почитан, а сега, боеше се той, вече им ставаше малко досаден — Шам бе гощаван с прилични парчета месо. Друг път специфичните черти на този начин на живот биха го очаровали, щеше да се научи на въдичарство, да залага мрежи за бягащите буболечки, да пее песните, да играе на зарове, на виковете, с които зовяха ловните птици. Но точно сега изобщо не му беше времето. Всяка сутрин той се будеше рано и се заглеждаше в хоризонта, отвъд къртичини и хълмове на термити, право напред, без да забелязва появяващите се тук-там пещери с останки.

Когато баджерският екипаж на Шам забеляза платната на друга група, те се отклониха, за да се срещнат с тях. Докато те се мотаеха, събираха заедно мотрисите си на весели вечери, разменяха новини и клюки, които различни ентусиасти му превеждаха шепнешком на ухо, на него направо му се плачеше.

— О… Казаха, този човек умря, мраволъв го изял. — Пауза, мигове на скръб. — Тази другата група намерила, ъм, място за лов… То добро, те казва трябва ние отиде. — „Ох, да го вземат мътните, моля ви се, недейте!“ — помисли си Шам. — Те искат да знаят ти кой. Как ние тебе намерил. — и баджерите разказаха историята за Шроук, пиратите, Шам и флотата.

Същата вечер прескачаха от мотриса на мотриса доста повече от обикновено. Неприкритото внимание на едно баджерско момиче горе-долу на неговата възраст смути и стресна Шам. След дълбоко ошашкване и колебания той избяга от нея и се тръшна в леглото си; където напълно безуспешно се помъчи да заспи. „Друг път“ — помисли си той, о, де да беше друго време!

На другата сутрин групите се разделиха с церемониално прощаване и Шам забеляза, че са си разменили няколко членове. Цялата веселба, предполагаше той, му бе струвала едва половин ден. Но няколко дни по-късно отново забеляза бързо приближаващи се платна и направо му идеше да се разреве от яд.

Този път обаче нямаше да има почивка, лафче и вечеря. Когато те се приближиха, той забеляза израженията по лицата им — изражения на нещастие и гняв. Те размахваха флагове и сочеха. Сочеха право към Шам.