Чайна Миевил - Морелси

Шам нямаше представа накъде отива. Но въпреки че мръзнеше и се движеше със скорост, която не беше скорост, а наказание, той бе спокоен. Не беше уморен, въпреки че Каменноликите знаеха, че би трябвало да бъде, а умиротворен. Вслушваше се в мученето на подземните животни, във виковете на нощните ловци. Видя краткия биолуминесцентен проблясък на хищник в горното небе — приличаше на мигащо с цветни светлинки нервно влакно или на дантела. Отблизо, знаеше той, сигурно този оплитащ в мрежата си звяр внушаваше чудовищен ужас, но точно тогава това не му пречеше да бъде коприна, развявана от вятъра, да бъде прекрасен.

Може би бе заспал. Отвори очи, бледата светлина на деня струеше, а той продължаваше да помпа. Скръц, скръц, хленч — тези звуци се бяха превърнали в звуците на живота му. Часове наред помпане, спиране и потегляне отново, и се появи нов пасаж. Ларви колкото крака му излизаха на повърхността, пъхаха се в тунели, движеха се групово със същата скорост като него на старата дрезина.

А сега какво? От челюстта на един от мърморещите зверове се подаваше остатък от кука. Някой се беше опитал да я хване някога. Той ги последва. Гледаше как собствената му издължена сянка се люшка нагоре-надолу и помпа собствената си издължена сянка на дрезина. Зави към кипящата земя зад един шубрак, където ларвите играеха.

Играеха ли? Защо бяха спрели? Животните бяха вкарвани в клопка. Оплетени във фини мрежи. Шам се пробуждаше. Обзети от паника, ларвите се гърчеха, мятаха и пръскаха прах. „Сега наистина нямаше да е много трудно да хванеш една“ — помисли си Шам и едва не припадна от натрупалия се глад.

Зачуди се какво ли да направи, за да улови някоя, как би могъл да я сготви, дали ще му понесе да я яде сурова, и когато стомахът му се размърда и му каза да, най-вероятно ще му понесе, Шам чу звуци, по-различни от дращенето на неспокойната земя.

Погледна нагоре. Към него се носеха издути платна. Шам се втренчи. Облиза пресъхналите си устни с пресъхнал език. и най-сетне нададе треперлив, продран вик.

Не беше мираж. Това бяха платна. и те идваха насам.

Валеше, и дъждът правеше калта и гладкия метал на морелсите и траверсите хлъзгави. Леещите се облаци скриваха горното небе. „Медис“ клечеше под проливния дъжд.

До него не клечеше, а по-скоро стърчеше от калта земекопачката „Пинчон“. Капитан Нафи стоеше там, обкръжена от своите офицери, около тях се бе събрал екипажът, а до нея, в средата на кръга на горната палуба на „Медис“, стоеше Трависанде Сироко.

Когато Дейби кацна на палубата, екипажът направи бърз оглед на околностите и видя една тръба да стърчи от земята не особено далече. Въртеше се, за да ги наблюдава, и се влачеше в пръстта. Перископ. Земята се бе надигнала и разтворила и един глас бе прокънтял от високоговорителите на изравящата тунели машина:

— Ахой! Извинете за безпокойството. Има нещо, което трябва да научите.

— Гледай ти — каза Сироко, щом се качи на борда на „Медис“ и се загледа в сцилера с чудовищните корени в далечината. — Не бях виждала такъв от, охо… А това е ямата на Крибда, нали? Как ми се ще да сляза там долу! Всичките тези отломки! Обаче скалата е много твърда и там има такива кърлежи, че не е за вярване! Както и да е, аз си падам по архиостанки.

Сироко вдигна ръка. Разни стърчащи бъзикни по защитния ѝ костюм също се бяха надигнали, сякаш в отклик.

— Нека обясня защо съм тук. Срещнах вашия младеж в Манихики. Побъбрихме си. Изглеждаше свястно момче.

— Той е с теб, нали? — провикна се някой. Тя завъртя очи.

— Знаете ли какво му казах аз? — рече тя. — Като се раздърдори, това ми ти търсачите, онова ми ти останките и тям подобни? Казах му да си стои при екипажа. Точно затова вдигнах вежди, като малко по-късно чух да разправят, че бил с мен. Щото не е.

Та значи поела в дадена посока, усука го неопределено тя, да пробере евентуалната нова развалина, останала след намесата на един определен влак, за която ѝ известили в Манихики. Влак, който даже би могъл да има нещо общо с техния изчезнал младеж. и тъй тя пътувала нататък, когато ей това тук копелдаче паднало от небето.

— Имаше писмо — каза тя. — Стори ми се, че имам някакъв спомен за прилеп, споменаван от Шам. Той носеше писмо, което реших, че бихте искали да видите. и затова поразпитах. Вие оставяте подире си следа, нали знаете. Къртоловен влак там, където не му е мястото. Къртоловен влак, погнал най-големия дивеч, далече-далече от местата, които му се полагат. — Тя се усмихна. — Мъчех се да ви намеря. А после изведнъж през последните два дни ей този — тя посочи Дейби — превъртя. Почна да хвърчи, все едно е чул нещо. Последвах го.