Чайна Миевил - Морелси

Помпа за двама, която, като е на зор, можеше да задвижва и един човек.

Всъщност…

„Всъщност — помисли си Шам — стига вече!“

Взрян право във вятъра, веещ над морелсите, примигащ заради вдигнатия от него прах и понесен от вихрушката на собствената си решителност, Шам усети как нещо вътре в него се задейства. Отдавна спрели колелца, напрегнати, за да се зацепят едно за друго. Напрягаше се да се стегне.

Шам преглътна. Като релсоплавател, какъвто си и беше, с уменията, на които беше обучен, той набеляза на око релсов маршрут до вагонетката и захвърли недовършената си дялана с нокът фигурка.

Не трябва ли просто да останеш?

Шам чу този вътрешен глас неведнъж. Докато събираше безполезния си багаж — туй-онуй от боклука по брега. Докато се протягаше и нахъсваше. Страхливата част от разума му го питаше дали е съвсем сигурен, че не предпочита да поизчака? То не се знаеше, можеше пък да се случи нещо.

Стига! Накара го да млъкне. Изненада сам себе си, като настъпи тоя хленч, все едно беше някаква гадост, търкаляна по палубата от вихър. „Не, не бива да чакам — помисли си той. — и няма!“

Трябваше да потегли. Шам изобщо не се замисли какъв е залогът — просто знаеше, че няма да стои и да чака. Искаше храна, искаше мъст, искаше да намери стария си екипаж. и се тревожеше за Шроук. Враговете им продължаваха да ги дебнат.

Застана на брега и размаха ръце. Съблече се гол до кръста. Беше отслабнал. Загреба шепа камъчета и започна да ги мята за заблуда. и още една. После, докато неговите снаряди все още падаха тук-там, скочи върху най-близката траверса. Тръгна по релсата. Удържаше равновесие върху желязото и прескачаше от талпа на талпа. Пак метна шепа заблуждаващи камъни. Стигна един възел и тръгна по отклонението, и прескочи няколко метра гладка земя до друга релса.

Шам се люшкаше, Шам залиташе, Шам мяташе още камъни. Той вървеше по релсите! Беше сред морелсите! Единственото по-лошо нещо беше да стъпва по самата земя.

Тихо, не си и помисляй за това. Той се затича бързо, и още по-бързо, сърцето му тупкаше силно, следваше планирания маршрут, докато с мощен скок и тържествуващо ахване скочи и се приземи върху дрезината. Притихна.

— Дейби, как ти се струва, а? — изпъшка той. — Какво ще кажеш, Калдера?

Не беше почнал да се умопобърква. Знаеше, че прилепът е другаде, че по-голямата Шроук бе на безброй мили оттам. Спомни си цветовете на хубавата козинка на първия, откровения поглед на втората, онзи поглед, който го караше да се смущава. Изправи се. Застанал там, на новата си стойка, на Шам съкрушително му писваше да се чувства съкрушен. Колкото повече работеше, осъзна той, толкова по-бързо работеше.

Разбира се, дръжката се беше запоила от ръждата, но той се зае с нея и я заудря с камък. Опита се да смаже механизма с остатъците от грес по него. Пак и пак и пак. Удряш, мажеш.

Дарите му продължиха толкова дълго, че морелсите, морелските животни започнаха да не му обръщат внимание. Бавно фауната взе да се отказва, а Шам продължаваше непохватно да борави с техниката. Муцуната на кърт с треперещ нос се показа от пръстта наблизо — екземпляр, голям горе-долу колкото него. Той подуши във въздуха, издаде продран гърлен звук, а Шам не му обърна никакво внимание. Пасаж от земни червеи колкото ръката му се виеше между траверсите. Чу се тракането на люспи като удари на пластмаса върху пластмаса — заровена в земята щипалка; мярна мандибулите ѝ и му стана ясно: много хубаво, че беше на платформата. Бам, мазка, дрън, мазка. Вече се стъмняваше, а Шам все така удряше и мажеше.

и тогава дръжката се размърда. Размърда се, а Шам нададе вик и се отпусна върху нея с цялата си тежест, краката му увиснаха във въздуха и със скриптене и хрущящото мрънкане на предаващата се ръжда, тя бавно слезе надолу, а колелетата на дрезината, и те с негодуващи врясъци, се завъртяха.

Това беше превозно средство за двама. и да дърпаш нагоре, и да буташ надолу беше изтощително. Много бързо ръцете и раменете го заболяха. Скоро вече страшно го боляха. Но дрезината вървеше и с всяка измината педя тя се движеше все по-бързо, старите ѝ чаркове си припомняха своите роли, люспите оксид се лющеха.

Шам, замаян, пееше железничарски песни, помпаше и навлизаше все по-навътре в… — Боже, ама то беше късно!… — в здрача над морелсите.

Нямаше светлина, ала виждаше. Нямаше много облаци, а луната светеше с всички сили и лъчите ѝ пробиваха цялото горно небе. Шам не можеше да пътува бързо. Спираше и пак потегляше, за да почиват клетите му крайници. На възлите забавяше. Най-общо продължаваше по съществуващата траектория; само понякога, по прищевки, за които не си задаваше въпроси, се напрягаше да удря или рита стари стрелки, докато сменят посоката си и да поеме по ново отклонение.