Чайна Миевил - Морелси

Едно се стовари с ужасен засмукващ звук на гърдите на Йоркай Теодосо. Той изпищя. То го дръпна от влаковата палуба, разтърси го и го запокити към острова, който подминаваха.

— Огън! Огън! — кресна капитан Нафи. Железничари крещяха името на Теодосо. Когато куршумите се забиха в кожите на нападателите, оттам шурна черна кръв. Те се свиха на кълба, ала недалече и не за дълго; и отново скочиха, хапеха на сляпо, устите им влажно мляскаха.

Нахвърлиха се на екипажа. Яшкан нададе вопъл и побягна, като стреляше с пистолета на сляпо зад гърба си. Едва не уцели Линд. Мбендей се сниши под една спирална извивка, прескочи друга, съсече трета с мачете. Хлъзгавата твар се сгърчи в спазъм и от нея закапа лепкава слуз на огромни буци.

— Огън и ускорение! — кресна капитанката. — Натисни педала! Напред, давайте! — Примките отново връхлетяха надолу и отново намериха плячка. Едно от тях захапа Сесили Клайми за лявата ръка, друго — за дясната. Нейните другари ревяха името ѝ. Втурнаха се към нея, сграбчиха я, Линд и Мбендей, и дори ломотещият Яшкан се протягаха, за да я хванат, но двете страшилища-усти се движеха съгласувано, в ужасно съвместно усилие и я смъкнаха пищяща от влака в движение. Екипажът сега стреляше целенасочено, разсичаше, обзет от друго чувство, не от паника.

— Клайми! — крещяха те. — Теодосо!

Колегите им вече ги нямаше. Бяха ги издърпали пред очите им в скалата. Звяр филиз след звяр филиз се опитваха да впримчат влака, докато се движи, засмукваха стържещите колела, цепещата се палуба.

— Няма! — Крещеше самата Нафи. — Не някъде отзад, а там, сред всички, стреляше с оръжие в ръка; смени поредица от шипове и остриета на лявата ръка, докато се спря на гадно назъбено острие и съсече с него гънещия се враг.

— Трябва да се върнем! — извика Вуринам, но влакът продължаваше да се носи напред все по-бързо, а тварите нападаха отново. — Трябва да се върнем за тях! — Бинайтли изрева, стреля със скорострелно оръдие и изчадията се разтрепериха. Надигна се вълна, уви се като тирбушон и се издигна висока колкото острова.

— Боже мой! — възкликна Фремло. — Та то е едно същество!

Върху камъка шиите се сливаха в едно-единствено дебело, жилаво тяло, което се извиваше чак до горното небе. На самия връх на земната форма, на равнището на отровните облаци, се разполагаше издутото от разреден газ тяло на съществото — като короната на огромно дърво, цялото отрупано с плодове — зорки очи.

Планината се разтресе, бреговата линия се огъна. „Медис“ успя да се отдалечи на безопасно разстояние от пропастта от едната страна и чудовището от другата и спря на слънце. Обърканият, смазан екипаж се събра. Някои плачеха.

— Какво беше това, да го вземат проклетите дяволи? — изруга някой.

— Сцилер — отвърна Фремло. Докторът погледна капитанката, после страшилището зад тях. Вече не виждаха пипалата му беше ги прибрало и лежеше неподвижно. — Нарича се сцилер. Диша там, горе, а израстъците, с които се храни, спуска тук. А това… — Докторът посочи каньона. — Това е дупката на Крибда. Затова сцилерът ловува тук — защото, за да не те завлекат в дупката, трябва да се приближиш до нея.

— Тези релси! — викна Вуринам. — Дето те отвеждат в проклетата дупка! Защо ангелите не ги поправят?

— Те не са повредени — отвърна доктор Фремло. — На това място релсите трябва да бъдат точно такива. Това е стара, стара-престара клопка.

— Капитане! — възкликна Вуринам. — Трябва да се върнем!

Капитанката проверяваше тракера. Нищо не каза.

— Мислех, че това място е легенда, да му се не види — издърдори Вуринам, впери очи в Нафи и рязко изправи гръб.

— Вие сте знаели! — извика той.

Последва мълчание. Нафи вдигна глава и го погледна в очите. Не изглеждаше стресната. Тя остави скенера. Разпери изкуствените си пръсти.

— Без шикалкавене, господин Вуринам — каза тя. Изложете обвинението си.

— Знаели сте къде се намираме! — издиша той. — Но тъй като проклетият ви кърт е наблизо, си замълчахте. Нямаше какво да се церемоните с нас и да минаваме по заобиколния път. — Той се задави и млъкна. Всички от екипажа ги гледаха втренчено, с широко отворени очи.

— Други? — попита най-сетне Нафи. — Друг с подобни обвинения? Говорете свободно. — Нищо. — Много добре. Чувала съм за това място, както и вие. и е вярно, че когато господин Мбендей каза, че стрелките не слушат, в ума ми изникна някаква вероятност. Затова, ако вашият съд ми отправя обвинение в недоосмислени идеи, в мимолетни спомени, то се признавам за виновна.