Чайна Миевил - Морелси

Без да си дава време да се замисля, Шам закрачи.

Изпъчи гърди, вторачи се напред и потегли с маршова стъпка от края на скалистия бряг. Стъпи върху най-близката релса, положи крак между траверсите и железата и продължи.

„Аз ходя — помисли си той. — По пръстта.“ — и продължи да върви и да пресича линия след линия. Засмя се. Ускори крачка. Нададе вик. Спъна се. Пльосна се на земята. Тропаше по траверсите. Пръстта се разтресе.

О… Да, пръстта определено се размърда. Шам се надигна, вече не се смееше. Ето го, спрял, загледан обратно към брега. Който изглеждаше ужасно далече.

Земята вече не се тресеше, земята направо се разтърсваше. Пак. Той гледаше отвратен как над нея се издига хребет. Нещо мърдаше под земята. То идваше към него. „Провал на експеримента“ — помисли си Шам, врътна се и побягна.

Побягна, а зад него се чуваше бум, тряс, стърженето на земята. Кал обсипа Шам, когато онова, което идваше, пръсна земята изотдолу. То се приближаваше към него с дрънчене.

Шам нададе вопъл и се юрна. С два последни огромни скока успя да се приземи обратно върху спечената, камениста земя, почти издухан от воя на преследвача си — нещо подобно на свирещ чайник и на късо съединение едновременно. Той се препъна, претърколи се и се обърна да погледне.

Лъскава, сглобена от сегменти черупка с щракащи щипци отзад — дупечелюстите. То пак се загърчи и се скри от светлината. Щипалка. О, Каменнолики. Шам извади късмет. В по-инакво настроение тя можеше да го погне и по брега.

Той взе един голям камък и го метна в неспокойната земя по дирята на щипалката. Отново тътен — и той видя главата на месояден червей. Вихрушка от козина и корави като желязо нокти — една разярена земеровка се подаде от земята, колкото да го дръпне надолу.

Накъдето и да погледнеше Шам, земята между траверсите, пръстта около релсите, калта под подпорите, клокочеше. Той кресна по възбудените птици, малките му се присмяха, а по-големите го подканиха да се върне още по-навътре.

— Добребедамусеневиди! — кресна им той. — Пръстта е опасна, да!

На този етап съществуваше намерение да се каже, че този западен терен бе толкова хлъзгав, колкото малцина железничари са виждали някога, с такива странни и нелепи релси — теренът, до който Шроук бяха стигнали дотогава и из който и по който пътуваха. Но още не му е дошло времето.

В мига, в който това е осъществимо, Шроук ще се намерят. Та това са Калдера и Деро в края на краищата — все едно можеш да ги пренебрегнеш!

Съществуват чудовища под земята, и по дърветата над нея, и увиснали от тези дървета към палубите по покривите на вагоните, съществуват и твари, които едва ли могат да се нарекат животни, които гледат от горното небе, и всяко от тях може да открие, да подуши, да нацели Шроук. Няма да е редно да ги зарязваме цяла вечност. Но въпреки че самите релси навсякъде са в изобилие, разперени и разпрострели се във всички посоки, ние можем да пътуваме по линиите само една по една.

Това е разказ за едно кърваво момче. Шроук заслужават свой собствен разказ и ще го получат. Защото техните дела и Шамовите сега са преплетени. Неразривно.

Възможно ли беше? О, те смятаха, че да. Бяха повярвали, че те, екипажът на „Медис“, ще влязат в Музея на Завършеността.

и отново, докато „Медис“ продължаваше да се носи по морелсите, държейки на прицел Джак Присмехулника, те разговаряха за Шедни ап Йес, хванал неуловим сурикат, съответстващ на игривата вежливост. Плячката на Хуми — пустинна костенурка, известна като Бошевел, куполовиден символ на неотстъпността. Гуя и Самов, издирили и открили кралица на термитник (съмнение) и бандикут, голям колкото бик (предразсъдъци).

Често настояваха, че най-лошото, което може да се случи на някого, е да се сдобие с мъдростта, към която се е стремил.

— Фу — възкликна доктор Фремло. — Повярвайте, повечето хора действително искат онова, което искат. Сдобиването с него може да си има и лошите страни, но добрите, както и лошите страни на неуспеха, солидно натежават срещу тях.

Вече нямаше никакви преструвки, че това е най-обикновен лов. Дали от вярност към Нафи заради вълненията, които можеха да преживеят, или заради внезапно станалата не чак толкова немислима възможност за богатствата, които се полагаха на влак, завършил мисията си, повечето от екипажа бяха доволни да не обръщат внимание на останалите къртове и да следват сигнала на предавателя — към забутани кътчета на морелсите, където големи южни къртове си нямаха работа да копаят, които би трябвало да са твърде топли, земята им — твърде корава или мека, твърде прошарена с многобройни жили от останки — като жилки сланина в пържолата.