Чайна Миевил - Морелси

В едно мъничко градче „Медис“ бе изментен от търговци на дизел, които коректно ги изментиха, че ужасно много бързат и нямат време за размяна. Изненадаха бюргерите на Маркеса, като помахаха към чакълестия бряг, но не спряха. Навлязоха отвъд всякакви граници, освен границите на най-умозрителните карти. Сред бурни релси. Диви брегове, по които дърветата се тресяха от движенията на животни сред тях. Безименен атол, от който обстрелваха влака с ръчно оръжие. Куршумите само рикошираха с драматично свистене, но си беше страшно.

— Още малко остана — уверяваха се те помежду си. Но всички до един се бояха от злобното коварство, което Джак Присмехулника — грамаден и ужасен, ала тъп звяр, не би трябвало да притежава. Ала като че го притежаваше. То ги бе отвело до места, където релсите бяха зацапани и не лъщяха.

— Доста отдавна никой не е идвал насам — отбеляза Драмин.

и от ясното небе отгоре се разнесе рев, басов грохот, като че буря известяваше, че иде. От него косите на екипажа настръхнаха, влакът се разтрепери, облъхнаха ги прах и вятър. Тишината след него бе по-тиха от всяка тишина от много време насам. Яшкан се опита да се разкиска, но нервите решиха, че е неуместно.

— Какво, в името на Каменноликите… — обади се Вуринам, сякаш беше тайна. Отговори му самата капитанка.

— Джак Присмехулника.

Тя се наведе над релсите.

— Джак Присмехулнико! — провикна се тя. — Джак Присмехулнико! Джак Присмехулнико! — Най-сетне тя се обърна и изрева, без да се обръща към никого конкретно, срещу всички: — Дайте — му — газ — на — тоя — влак!

Влакът се втурна по посока на звука, в опасните морелси, осеяни с чакъл. Невидимият кърт отново нададе зов.

— Да го вземат мътните! — прошепна някой. Пътят напред беше преграден от огромни каменни колони. Откъм левия борд зееше огромна пропаст. Дупка в тъканта на земята, мили в диаметър, с дълбочина стотици метри, толкова дълбока, че ти се свиваше стомахът. Линиите стигаха до ръба ѝ и стърчаха изпотрошени. Из ямата бяха разпръснати траверси и отломки от релси. Гледката предизвикваше мъка. Релси там, където не можеше да ги стигне ни ангел, ни търсач на останки. Там, долу, лежаха руини от влакове.

Джак Присмехулника призова трети път. Беше близо. „Медис“ се насочи към отсечка между разкривена антена и грамадния каньон.

— Стрелочници! — извика Мбендей. — Готови!

Те се наредиха с дистанционните устройства и куките в ръце.

— Хайде, господа и дами! Да покажем на този звяр как действат къртоловците! — Еба Шапи метна лоста си и задаващият се възел прещрака гладко, и релсите застанаха на мястото си, щом „Медис“ се приближи.

Но точно тогава, шумно, страшно, когато предните им колела бяха едва на няколко стъпки от него, той се размести отново, върна се по своя воля в първоначалното положение и „Медис“ премина по него и пое наляво, право към пролома.

Пандемониум. Бездната бе близо. Капитанката крещеше и с най-бързата от бързите мисли, най-енергично натискане на копчета и мятане на лостове от най-героичните стрелочници, нова смяна на линията ги спаси от неминуема гибел. Йенс Торн се бе навел надолу и натискаше копчета, за да ги отведе вдясно.

— Те пак се местят, капитане! — извика той. Стрелките се връщаха обратно , възлите заговорничеха да ги съборят в ямата.

Стрелочниците се бореха с механизмите, побеждаваха възлите, които един по един, ужасяващо, се мъчеха да ги запратят наляво. Поеха надясно към скалната колона, напредването беше борба.

— Клопка от свадата на боговете! — извика Мбендей.

— Капитане? — попита Вуринам. — Всичко наред ли е?

— Не — отвърна Нафи. — Има нещо… — Тя се загледа в стълба, покрай който трябваше да минат; той хвърляше неимоверно дълга сянка върху света. Те се намираха в тази сянка. Капитанката вдигна микрофона си и произнесе:

— На оръжие!

В първите мигове екипажът не разбра.

— На оръжие! — повтори капитанката.

После се разнесоха писъци.

Разгъваха се от местата, където лежаха, прикрити от каменносивата си кожа, изскачаха внезапно от пещери в стените на подобния на кама остров — към тях прииждаха змиеподобни твари.

— Какво, в името на Схватливия Ом…? — прошепна Вуринам.

Бяха три, бяха пет, бяха седем твари. Извиваха се, мятаха се, безоки, ала не безусти — всяка завършваше с кръг с бордюр от лигави венци и хитинови зъби.

— Оръжията! — крещеше някой. Някой стреляше. Къртоловци тичаха за пушките си. — На оръжие, сега! — Гърчещите се твари се издигнаха над земята. От пулсиращите им усти бликнаха лиги, и закапаха, оставяйки лепкави дири там, където захапваха. Железничарите стреляха, куршуми жилеха нападателите като пощурели мухи. Подобните на пипала чудовища се отдръпваха назад, а после отново нападаха, бързи като камшици.