Чайна Миевил - Морелси

Страстта на капитанката към кърта бе заразила нейния екипаж. Ентусиазмът е вирус, също както и любопитството, и вманиачаването. Някои не се поддаваха: неколцина плюваха отвратено, докато препускаха с влака, и храчките им попиваха в пръстта; други гледаха да лобират по-тънко пред офицерите, като ги насърчаваха обратно към по-традиционния лов. Вуринам се тревожеше. Но те бяха малцинство.

Офицерите на Нафи се редуваха да следят малкия екран, а влакът не спираше дори и през нощта. Преминаваха с рев покрай усамотени махалички — бучици светлина като светулки, покрай скали. Джак Присмехулника отиваше на север. Далеч от обичайните си свърталища.

— Това щеше да ти хареса — прошепна доктор Фремло на палубата, докато се взираше в нощното нищо, в тънките светлини на влака, които разтваряха ципа на мрака и пак го затваряха. — Надявам се, че животът на търсач ти понася добре.

Върху един риф от останки лежаха развалините на изядени от ръждата влакове, разпръснатите кости на железничари. Брулени от вятъра черупки на огромни буболечки-свредели, бръмбари, навити стоножки, отпреди много хора. Птиците избягваха това оскъдно прорязано от релси пространство, но точно тогава поне едно същество кръжеше във въздуха над него.

Покритата с боклуци земя кипеше. Нещо се надигна. С хленч, суетня, сред вдигнала се прах и отломки от смет, нагоре се издигна покрита с метал въртяща се кула, машина, дълъг вагон, който се надигна от подземието и се стовари накриво, с пухтене, напреки на релсите. Подземница с лъскав и заплашителен дизайн. Прахът, който вдигна при преминаването си, се уталожваше около нея, люкът ѝ се отвори и от него щръкна глава. Подземничарката огледа околностите и свали далекогледа си от лице, толкова мръсно и оплескано с гориво и смазка, че кожа почти не се виждаше.

— Е, добре — измърмори си тя. — Чисто е. — Тя щракна с пръсти. С поредица от издрънчавания и сърдити изпухтявания шасито на земекопа започна да се разгръща в крайници, съставени от многобройни сегменти, механични хващачи. Трависанде Сироко огледа боклукопейзажа с професионално безпристрастие. Пътуваше нататък, където според слуховете имаше наскоро разбит търговски влак за оплячкосване. Сироко присви устни. Да си помислите, че пресмяташе цените на боклуците, които вижда — и щяхте да сте прави.

Нещо пикира отгоре и се отклони към нея. Щураше се възбудено във въздуха.

— Здрасти — рече Сироко. Бинокълът ѝ се извъртя нагоре, подвижните обективи забръмчаха и защракаха. — Ха здрасти, вярно! — възкликна тя. — Ти не си тукашен. — Тя пак присви устни и този път това нямаше нищо общо с парите.

— Малко месо — каза тя. — и въже. Като че ще хвърлям примамка в небето. Имаме си гостенин.

Шам се кри. Часове наред, кажи-речи, друго не прави. Здравата се криеше, влагаше цялата си енергия.

След онзи безумен скок към осеяната със скали свобода ето го тук — с взривения пиратски влак зад гърба си, разпръснат и размятан по релсите, флотата на Манихики настъпваше, оцелелите пищяха, шумотевицата на последните остатъци от битката, ръмженето на хищници. Воят на пленници.

Шам се приплъзна надолу по сипея до стръмен склон, затулен от вятъра, в сенките на камъните, и се разтрепери, когато студът на този самотен остров го скова. Сгуши се в една хлътнатина и обгърна коленете си с ръце. и зачака. и двете борещи се помежду си сили го искаха за себе си, а той не искаше никоя от тях.

Как бе редно да постъпи?

Шумотевицата не трая дълго. Той чуваше как вият последните пирати, докато последните от флотата слухтяха за последните доловими звуци. и между всичко останало издирваха него. Чу как грамадният влак се връща, откъдето беше дошъл. Чу вагонетките, с които от някаква патрицианска милост войската на Манихики събираха ранените пирати, да се отдалечават лениво.

Шам се опитваше да отпъжда мисълта, че не може да остане вечно така. Затваряше очи и се опитваше да прогони от мислите си постоянно кръжащия в тях образ на Робалсон, отнесен надалече сред огън и пушек.

През втория-третия час след последната схватка, дълго след като всички звуци замлъкнаха, той се вслушва в абсолютната безвлаковост на острова. Чуваше гларелси, вятър, прах, който шкури камъка. Претърси джобовете си внимателно, като същински изследовател, за някое сбъркало се да попадне там парченце карта. Намери ядки и остатък от лепкаво блокче. Изяде мизерната си вечеря.

А после се стъмни. Как и кога успя да се стъмни?