Чайна Миевил - Морелси

Ако обаче твърдите, че умишлено съм позволила на своя екипаж да се подложи на опасност — как смеете, сър? — Тя тръгна към Вуринам. — Не съм ви чула да се оплаквате от маршрута ни, нито от целта ни. Не съм ви чула да се отказвате да поемете своя дял от всичко онова, което ни се наложи да правим, ако искаме да постигнем успех в това начинание.

Вуринам се гърчеше под погледа ѝ.

— Вие продължавате да преглеждате онзи скенер — каза той. — Все още искате да знаете къде се намира този проклет кърт повече от всичко.

— Да! — кресна Нафи и вдигна ръка — шумната си, дрънчаща ръка — и я разтърси. — Да, така е! Него ловуваме . Затова сме тук . Ако нещо може сега да помогне на семейството на Клайми да поддържа жива паметта за нея и за Теодосо, да осмисли това ужасно преживяване, това е да победим звяра . Да впримчим философията. О, да, господин Вуринам, аз искам Джак Присмехулника!

Капитанката продължаваше да му размахва юмрук. Лампичките по него мигаха, той трещеше. Но… чакайте…

— Ръката ви! — възкликна Вуринам. — Капитане! Онази твар ви е ранила, вие… кървите?

Изкуствената ѝ ръка се беше пукнала и, съвсем непонятно, от пукнатината бликаше кръв.

— Как е възможно тя…?

— Къде е…?

Самата капитанка се взираше като омагьосана в червените капки като всички останали. Фремло веднага притича и започна да опипва и да оглежда с присвити очи повредения крайник. Нафи като че се освести, опита се да изтръгне ръката си, ала докторът нямаше да търпи това и продължи с прегледа.

— Раната е доста тежка, капитане — обяви най-сетне доктор Фремло, пусна ръката с презрение, защото беше се нажежила, обърна се към екипажа и продължи. — Ръката ви, капитане. Тази, която бе покрита с метал и къртова кост през цялото това време. Тя всъщност изобщо не липсва, само е скрита. Вашата все още налична лява ръка е ранена, капитане.

Тишината се разпълзя като нефтено петно. Нафи спокойно се изправи. Нито за миг по лицето ѝ не трепна срам. Бавно, показно, без да трепне под втренчените погледи на екипажа си, тя вдигна кървящата ръка.

— Действително — рече тя най-сетне. — Ще ми е нужно да се погрижите за нея.

— През цялото време! — прошепна Вуринам. Мбендей се взря в Нафи, после — пак в приятеля си Вуринам, взираше се ту в нея, ту в него. — Вие сте лъгали! — продължи Вуринам. — Това е било игра! Аха, разбирам. Било е, за да ви вземат на сериозно. — Вуринам се размърда заядливо в мръсното си палто, широко разтворил очи. — За да не странят от вас.

Това, тази бутафорна липса, бе знак за устременост, за чест. Дали Нафи се бе страхувала, че ако притежаваше оригиналното си тяло цяло-целеничко, ще ѝ липсва нужната непреклонност? Несъмнено изглеждаше така.

Тя изправи гръб.

— Има хора… — заговори тя. Говореше с най-великолепния си глас. — … чиято вяра… в техните философии… произтича от нещо, което им е било отнето. Които се нуждаят от това ужасно захапване и разкъсване, за да пришпорят своя блян. Своята мъст.

Това е проява на слабост! — заяви тя. — Аз не желаех да го чакам. Ала не бих пропуснала да позная какво е да търпиш тези мъки заради една философия. и следователно… и поради това… — Тя вдигна своята механична ръка ръкавица. — Не разбирам вашата мисъл. Моята непреклонност, господин Вуринам, е такава, че аз едновременно и се жертвах, и отказах да се жертвам.

Добре казано! Един по един членовете на екипажа отново впериха очи във Вуринам. Той тропна от яд.

— Та това нищо не значи , да го вземат дяволите! — отчая се той. — Това са само празни приказки!

— Нещо ми се върти в ума — обади се доктор Фремло. — За това може да се спори, но точно сега къде е Джак Присмехулника не бива да ни занимава. Забравете за малко за кожата, костите и електрическите вериги на нашия капитан. — Отнякъде се разнесе шум, стържене на двигател. — Да се съсредоточим върху най-важното. Току-що загубихме двама приятели. — Лекарят поизчака, за да го осъзнаят. — Важно е не толкова къде се намира къртът, а какво прави той.

Фремло посочи прохода, през който бяха минали.

— Смятате ли, че си е лежал тук и е вдигнал такава врява точно в онзи момент, точно когато се намирахме на онова място, случайно? Той е искал ние да минем оттук. Подмамвал ни е в капана.

— Не говори дивотии… — понечи да възрази някой.

— Той ни примамва към опасността — прекъсна го Фремло. — Къртът се опитва да ни убие.

Дълго време подир това говореше само вятърът. Като че Джак Присмехулника се смееше — струваше им се, че долавят гръмогласно къртово кикотене… Но не.