Чайна Миевил - Морелси

Технически нашето наименование — за тези, които се изразяват с научна реч — е Homo Sapiens : разумен човек. Но са ни давани и много други описания. Homo narrans, juridicus, ludens, diaspora : ние сме също и разказващи, правни, играещи, разпръснати хора. Вярно, ала непълно.

В този стар израз е тайната. Ние всички сме, винаги сме били, винаги ще бъдем Homo vorago aperiensis : човек, пред когото зейва грамадна и величествена яма.

От изток и юг идеше влакът. Той виеше и свиркаше, докато прекосяваше познатите морелси и излизаше извън пределите им. Дишаше с дизелово дихание. Обикновен къртоловен влак, преобразен от нуждата и особеното направление в нещо повече, в нещо по-величествено, в герой, размахал меча с плам и жар.

„Медис“ не беше сам — той идеше с цяло множество.

В синкоп със стакатото на железните му колела тракаха и дървените колелета на баджерски военен отряд, носен от вятъра по дирята на „Медис“. Като грамаден полуопитомен хищник подземницата „Пинчон“ бързо изскачаше с тътен на светло там, където релсите позволяваха, и пак се потапяше, за да копае тунели около и под ловците.

Наведен напред от борда на „Медис“ Шам оглавяваше армадата. „Не размишлявай за това — говореше вътрешният му глас. — Дори не се замисляй. Имаш си работа.“

Срещата сред опустошените земи на баджерите бе и сладка, и горчива. Разбира се, изригналите приветствени викове на неговите другари железничари накараха Шам да се разплаче от радост. Сълзите продължиха да текат, а радостта се изпари, когато чу какво се бе случило там долу, за загубата на Клайми и Теодосо, отвлечени от чудовище, паднало от страшното небе.

— Някой ни наказа — каза един баджерски воин, втренчен в локвите гнусна отпадъчна течност там, където някога имаше плодородни земи. — Кой? За какво?

— Лесно е да се каже кой — обади се Сироко, облегната на люка на подземницата.

— Ти! — възкликна Шам.

— Радвам се да те видя пак, младежо. — Тя докосна периферията на въображаема шапка.

— Ти какво правиш тук?!

— Шам! — Хоб Вуринам протягаше ръце, дрехите му все още напомняха на контешки, но бяха още по-разпарцаливени от обикновено от безмилостното пътуване, умората го състаряваше много повече от действителната му възраст, ала прорязаното му от бръчки лице сияеше от радост. Той награби Шам и двамата започнаха да се тупат по гърбовете за поздрав, и Вуринам роши вече израслата и чорлава коса на Шам много по-дълго, отколкото си представяте, но след няколко секунди го досрамя.

Там беше и Мбендей, който подскачаше от крак на крак, приветствайки го също толкова енергично, и Кирагабо Лък, по-сдържана, но не кой знае колко, Шапи, всичките му другари железничари; изведнъж доктор Фремло го притисна силно и продължително в прегръдките си, и Шам изписка щастливо, а после се отдръпна, хванал го за раменете, и се ръкува с него.

— Ако не беше тя, никога нямаше да те намерим! — Мбендей посочи търсачката. — Тя знае как да върви по диря и следеше прилепа, а после се разнесе мълва, че си при някого и че се е случило нещо ужасно. Но заслугата е нейна.

— Моя? — Сироко се загледа надолу, към търбуха на „Пинчон“. — Аз дойдох само заради останките.

Хората се наредиха да поздравят завърналото се момче. Дори и Линд и Яшкан стиснаха ръката на Шам, кисело, ала не съвсем нелюбезно. А после изведнъж се появи капитан Нафи.

Тя стоеше по-надалече. Шам се поколеба. Радваше ли се да я види? Или не? Не можеше да каже. Тя изглеждаше малко по-оклюмала. Умърлушена? Носеше… Щом забеляза, Шам примига — тя носеше превръзка около изкуствената си ръка. Той се поклони и капитанката му отвърна с поклон.

— Ап Сурап — каза тя. — Доволна съм да те видя жив. Здравата се потрудихме. Големи жертви направихме, за да те намерим. Големи.

— Как разбрахте къде се намирам? — попита той. — Защо сте прекратили лова? Аз… — Той се загледа в смрадта наоколо. — А кой тогава…?

— Кой е сторил това? — попита Сироко. — Кой според теб?

— Пиратите! — кресна някой. Сироко поклати глава.

— Онова там? Виждате ли? — Тя посочи една конкретна клоака. — Петролът… Извинявайте, но, както можете да си представите, аз си познавам отходните води и изтичания на отпадъци… Та точно този петрол… — Тя си повя с ръка и подуши въздуха като познавач — … се използва изключително от една войска. От ферофлотата на Манихики.

Всички мълчаха.

— Това… — Тя посочи един храст, който не просто беше убит, а от него капеха останките на листа, разградени чрез ензими до лига като лигата на посолен охлюв — … е любимото им обезлистяващо вещество.