Чайна Миевил - Морелси

Шроук се спогледаха.

— Спипаха ни — прошепна Деро. — Най-сетне.

— Най-сетне — повтори Калдера. — Или може би… Може би са подире ни от цяла вечност. Може през цялото време да са ни следвали. — Тя преглътна. — Те вече знаят пътя. Може и да сме им го показали.

— Калд — заяви Деро непоколебимо. — Все още имаме шанс. Измъкни ни оттук. Газ до дупка. Сега!

Калдера не помръдна.

— Сега — рече Деро — става.

— Не мога. — Калдера захапа устната си.

— Двигателят?

— Двигателят.

— Пак ли се прецака?

— Пак.

Той я гледаше и тя го гледаше, а полицаите от Манихики все повече приближаваха.

— Ти каза, че си карала бавно нарочно — каза Деро.

— Лъжех.

— Така си и помислих, че лъжеш.

Те знаеха как да изюркат влака на Шроук, когато му скимнеше да заработи, но не им се щеше да бутнат не каквото трябва сред странните железни сърца и тръби, сглобени от родителите им. Железницата пухтеше с жалка скорост.

— Та… — обади се Калдеро — какво предлагаш да правим?

Калдера се показа от прозореца.

— Знаеш ли какво — рече тя, все по-възбудена. — Не знам дали са ни видели всъщност. Виж ги как маневрират. Знаят, че сме някъде тука, но…

Тя завъртя кормилото с нов прилив на енергия. Прекара ги през точки, от които линиите се отклоняваха покрай една надвиснала скала. Обрасла с гъста и пищна растителност. Дългото пътуване беше вече изцапало страните на влака им с кал и прах.

— Така — каза Калдера и още повече забави темпото, и спря влака в сенките. — Бързо! — Изкатери се през люка на покрива и с кука и ръце се вкопчи в растителността по надвисналите скали. Деро направи същото, докато стигнаха под грамада от сочна зеленина с наситено ухание. Обвиха железницата си с увивните растения.

— Този план е боклук — заяви Деро, щом пропълзяха обратно вътре.

— Нямам търпение да чуя предложенията ти как да го подобрим. А мрънкането страшно ми помага.

Отблизо влакът на Шроук изглеждаше абсурдно, рунтаво зелено и неубедително. Но може би сред резкия светлинен контраст на морелсите от много далече в движение клетата им трошка можеше да мине за някакво нищо и никакво, обрасло с увивни растения. Деро и Калдера изчакваха. Гледаха задаващия се влак през мръсните стъкла, а сега вече и иззад зелени ресни.

— Винаги съм знаел, че мама и татковците ни ги нервират — рече Деро. Двамата с Калдера се държаха за ръце и чакаха. Флотският влак се приближаваше все повече. Идваше все по-близо и по-близо, вече беше рамо до рамо с тях, само на няколко коловоза разстояние.

Подмина ги и продължи нататък. Най-сетне Братът и сестрата Шроук издишаха.

— Тая машинария едва-едва се тътри — рече Деро най-накрая и ритна стената на вагона отвътре. — Какво ще правим?

— Пак ще ни намерят, знаеш ли — каза Калдера. — Просто надали ще им се измъкнем. Сигурно ще ни намерят.

— Да — съгласи се Деро. За един тъжен, кратък миг той като че аха-аха щеше да се разплаче. — Та какво ще правим?

— Че какво да правим? — каза най-сетне Калдера. — Ще продължаваме. Ще правим всичко възможно.

Тя вдигна рамене. След малко и брат ѝ също вдигна рамене.

Подробностите са отчетливи, особеностите особени, но тенденцията е ясна. Събитие, среща, драпане нататък, бавното разпадане на влака на Шроук, продължаване въпреки всичко.

Влакът е разбрицана сянка на себе си. Но така е то сред морелсите. По-голямата изненада несъмнено е, че Шроук въобще са още живи.

Какво би признал Деро — кой ли да ти каже? Но Калдера без съмнение е смаяна.

— Е, това вече сте го правили! — Калдера вече дори не знаеше на кого говори.

Това, че влакът от Манихики не зави обратно и не се върна, и не ги намери, си беше чист и напълно незаслужен късмет. Обаче някой друг ги преследваше.

Влакът на Шроук, придуман да се закрепи на последни издихания, се мъкнеше от релса на релса. Сега вече нямаше къде да се скрие. Нищо из тези последни предели на морелсите — пейзажът, фауната, флората, самите релси — не се държеше както си му е редът. Те преминаваха по мостове, идещи от нищото и водещи в нищото, които се огъваха обратно на върха на дъгата си; по линии, които се завиваха в спирала и пропадаха в ями. Птици, грамадни колкото не подобава на птици и като че с малко множко крайници, летяха толкова високо, че гъделичкаха горното небе.

— Може би — прошепна Деро — тук всички линии са неясни и може би птиците в небето и страхотиите в горното небе си правят бебетата тук.