Чайна Миевил - Морелси

Калдера и Деро размишляваха над карти и с обич се занасяха със своите мъртви родители, че все едно са писали с краката си. Съставяха планове. Много мигаха и не си дояждаха. Деро се сопваше на Калдера, а Калдера все повече и повече се умълчаваше и понякога не обелваше и дума с часове.

Сега насам идеше влак, устремен към тях съвсем целенасочено.

— Това вече сте го правили! — повтори Калдера. Местни бандити, помисли си тя, свиреп компактен боен влак от близките изолирани острови, пълни, както твърдяха митовете, със страхотии и чудесии, влакове, които пътуваха назад във времето. и които явно или бяха чували за Шроук, или поздравяваха всички натрапници по този заядлив начин.

— Това вече сте го минавали и вече сте го правили! — извика Калдера и забута напред лостовете, които вече никаква работа не вършеха.

Някога биха надбягали подобен враг, без изобщо да си направят труда да оставят за малко сандвичите и таблата. Сега локомотивът им хриптеше и се клатушкаше като издъхващо муле. Деро маневрира, преследвачите ги настигаха. Дизеловото им ръмжене се усили.

Последен напън, отново хрип. Дъхът на Калдера секна.

Тя чу оръдейни изстрели. Затвори очи. Но нищо не ги улучи. Влакът трополеше, обсипан от пръст.

— Кал — повика я Деро.

Залп от снаряди се изсипа върху нападателния влак по петите им. Камъни, стрели, изстрели от малки оръжия. Нищо, което да предизвика разрушения, но достатъчно, че да нервира, да разстрои и нарани нападателите от дивата пустош, които се мъчеха да пренасочат оръжията си към тази нова заплаха.

Ветроходни вагонетки! Те маневрираха и се носеха по релсите така умело, че да ти е драго да ги гледаш; лавираха с полъха на вятъра от линия на линия; стреляха с катапулти, с прашки, с арбалети, пистолети, ту прииждаха, ту се отдалечаваха и с тях, връхлитащ върху своите спътници ветроходци, по лъкатушните линии към бандитския влак се носеше къртоловен влак. Къртоловен влак далече, далече, далече от всякакви пасажи от къртици.

Ветроходните мотриси се разпръснаха, стреляха в движение. Къртоловният влак се приближаваше стремглаво. Харпуните му бяха прицелени. Той летеше към нападателя по същата линия, носеше се право към тях. Калдера тръсна глава.

— Какви ги вършат те?! — прошепна тя. Дори и къртоловен влак във върховна форма не можеше да се мери с тези местни войнолюбци. „Благодаря много, че ни спасихте — помисли си тя. — Как ми се иска да не отивахте на сигурна смърт.“ Започна да брои миговете до сблъсъка. „Десет — помисли си тя. — Девет. Осем.“

Но не, предизвикателството бе добре обмислено. Бандитите ги хвана шубето. Маневра — и те се заотдалечаваха със слалом от пътя на къртоловния влак. Нататък, където земята внезапно подскочи като раздразнено животно.

На повърхността излезе скрибуцаща машина. В нарушение на всевъзможни табута на морелсите една подземница се показа, разцепвайки самите траверси, изкоруби релсите и запрати пиратския влак във въздуха, и той се стовари с трясък на земята и се разби.

Къртоловният влак забави ход. Железничарите наблюдаваха. Пиратите виеха. Носеше се прах. Никой не гъкваше. А после:

— Айде, намерихме ги!

Шроук познаваха този глас. Калдера стисна Деро за лакътя. На покрива на локомотива на къртоловния влак застана младеж.

— Чакай малко — възкликна Деро. — Това да не е, не се знае…

— Но Калдера вече надаваше викове. Фигурата вдигна тежък пистолет и ѝ махна.

Той се взираше през метрите въздух над метрите релси през прозореца на нейния окаян и потрошен влак право в клетите изморени очи на Калдера Шроук. Калдера отново наддаде вик — като сирена, като влак, надул тържествено свирка на пристигане след добре осъществено пътуване, тя се показа навън и му махна в отговор. и в един и същи миг на двата влака тя и новодошлият, Шам ап Сурап, разцъфнаха в усмивка.

— Никой от вас не е длъжен — каза Шам. — Изобщо не го очаквам от никого от вас. Не заслужавам да го правите за мен. Обаче да, разбира се , че продължавам. — Той се усмихна. — С тях.

и Калдера се усмихна. „Благодаря“ — изговориха беззвучно устните ѝ.

От баджерите, устискали да стигнат чак дотук, повечето си тръгнаха след битката за спасяването на брата и сестрата Шроук. Засега Шроук бяха, поне временно, спасени. Да дирят онова отвъд снимките, които баджерите и спътниците им дори не бяха виждали, бе единственото, което ги тласкаше да продължат. Повечето баджери не се интересуваха от дирене. Имаше изключения, имаше и такива, които настояваха да отмъстят на влака от флотата на Манихики, за който Шроук им казаха, че е близо.