Чайна Миевил - Морелси

Екипажът на „Медис“ някога къртоловен влак, а сега кой ли ти знае какво, след като ги спасиха, както бяха обещали на Шам, бяха длъжни да продължат не повече от баджерите. Капитанката — ако все още беше такава — се заиграваше с тракера.

— Аз обаче ще поостана малко с вас, ако не възразявате — каза Сироко.

— Ах — обади се Вуринам. — Толкова сме близо вече! Защо пък да не видим какво ще намерим?

Говореше от името на мнозинството от екипажа. Онези, от чието име не говореше, се бяха присъединили към множеството баджерски мотриси, като мрънкаха заради чудатия превоз, и бавно поеха обратно на изток, към познатия свят.

— Капитан Нафи? — повика я Шам, тя се сепна и вдигна очи. Продължаваше да бърника по механичния следач с прибор, стърчащ от ръката ѝ. Онази, която сега екипажът ѝ наричаше изкуствената изкуствена ръка.

— Тая проклета джаджа трябва да я хвърлим на Джак Присмехулника — измърмори Фремло.

— Аз оставам на своя влак — каза най-сетне Нафи и продължи да се занимава. Значи това беше.

Поемащите назад и продължаващите напред се разделиха другарски и без злоба и си махаха на прощаване. Флотилията от ветроходни влакове се разпръсна към далечните планини.

Изследователите се караха за своята карта със знаци. „Що за звук е това?“ — провикваше се някой, а после шумно повтаряше описанието, дадено от Шам с помощта на капитанката, която му подсказваше с половин уста. После водеха спорове: това приличаше на еди-кое си място; не бе, луд ли си, това е каж’го де и нямаше ли някаква история за тия хълмове, да не беше за ония? Разузнавателните мотриси на баджерите запрашиха в разни кандидат-посоки, докато се договорят накъде ще потеглят, и „Медис“, останалите баджерски вагонетки и „Пинчон“ се повлякоха.

Деро и Калдера наблюдаваха как собственият им влак се стапя зад тях. Подвижният състав, приютявал ги толкова дълго време.

— Нямаше начин — отрони Шам. — Той се разпадаше.

Дълго време Шроук не обелиха дума.

— Благодаря, че ни позволи да продължим — рече най-сетне Деро. — Че ни качи на твоя влак.

„Та той не е мой“ — помисли си Шам и остави Шроук да се сбогуват.

Капитанката, застанала най-отзад в „Медис“ и погълната от странното си занимание, изхъмка тържествуващо. Дейби маневрираше в небето. Въздухът по тези далечни краища като че затрудняваше това. Той се издигна в дъга и рязко зави обратно съм влака. Не литна право към Шам, а към последния вагон. Закръжи около капитан Нафи, кацна и впери очи нататък, откъдето идваха, към нейната изгубена философия, като някаква объркана фигура, окичила кърмата вместо носа. Никой не я закачаше. Никой не ѝ се бъркаше в командването там, отзад. Тя човъркаше машинката си, а прилепът закръжи отново.

Останки имаше дори и тук; веднъж-дваж съзряха развалините на влакове. Напредваха бавно — имаше дни, когато решаваха, че са объркали посоката, и цялата група потегляше обратно или се затътряше до някой възел, където можеше да обърне. Но ставаха все по-добри в разплитането на знаците. Фалстартовете все повече намаляваха.

В края на краищата те си имаха метод за разпознаване на правилната посока: Шам бе все по-смълчан и угрижен, и след внезапен завой на релсите пред очите на Шам изникваше точно пейзажът, който помнеше от екрана. Само небето беше по-различно, завихрянията на облаците и горното небе. Придвижваха се все по-напред през старите снимки.

Колкото повече се отдалечаваха от търговските пътища в морелсите и попълваха с конкретни данни карти, начертани според съвсем смътни слухове, колкото повече оредяваха морелсите, толкова по-обширни ставаха целинните земи и намаляваха линиите. Възможностите да хванат някой железен път все повече се отсяваха.

Другото, което им внушаваше увереност, че са на път към нещо скрито на края на морелсите и съответно на света, беше, че ангелите ги тормозеха.

Беше тъмно. Ала те пътуваха. Баджерски разузнавач докладва, че има нещо в далечината. Въздухът се разтресе и изследователите се събудиха.

— Какво…?

— Това да не би да е…?

Излязоха на палубата, като търкаха очи и оглеждаха светлините, летящи ниско в небето. Насам идеше ято летящи ангели.

— Каменнолики мои — прошепна Шам.

Екипажът наблюдаваше разсичащите небето разузнавачи. Не можеха да различат кой знае какво — люшкащи се светлини, отражения върху извити черупки, звездите, присветващи отвъд тяхното сияние. Приказки! Стражите на края на света. Вестителите на свадата между боговете. Птици куки, въздишащи във въздуха. Имаха толкова много имена — като повечето светини.