Чайна Миевил - Морелси

— Виж ги! — извика Деро. — Какво правят те тук? Те са… Те са бебета! — Той се усмихна. — Какво правиш, Кал? — Сестра му натискаше разни копчета, проверяваше радара, движеше се бързо и скърцаше със зъби. — Кал, те не могат да влязат вътре. — Та тези пиленца едва ходеха. Идваха насам и се прекатурваха, настъпваха се, надаваха крясъци и извиваха жални трели.

— Онова там — каза Калдера — е гнездо. Тези тук са пиленцата на подземен бухал, който го е домързяло сам да си изкопае дупка. Просто се е нанесъл тук. Звуците, които издават…

Щом проумя това, Деро ахна.

— … са сигнал за тревога — довърши той, стовари се в креслото си и зацъка копчетата. Заотстъпваха назад. Новоизлюпените пиленца тръгнаха подире им с клатушкане и жално писукане.

Зад влака се разнесе много по-плътен, по-силен вик и от него костите на Калдера се смразиха. Дочуха скърцащи крачки.

Като се клатушкаше насам-натам, с очи като грамадни фенери, хипнотични от гняв, и човка, злобно закривена като кука, родителят бухал изникна в светлината на задните им фарове. Ноктите му бяха извадени, готови. Той се втурна да защити малките си.

— Аз бих тръгнал в обратна посока — сподавено изрече Деро.

Бухалът беше по-висок от техния влак, прегърбил се, за да издрапа през тунелите, преградил шахтата с криле. Очите му сияеха като най-страшната луна. Той кресна. Тези нокти щяха да разпердушинят влака на Шроук. За да докопат меките Шроукови хапки вътре.

Щрак, трака-трак. Калдера задобряваше в тези резки и внезапни смени на коловозите. Подминаха възела, където пилетата се препъваха, а ужасяващият възрастен ги приближаваше, отново напред, по едно отклонение, все по-бързо, вън от бърлогата на хищника.

— Той продължава да ни преследва — отбеляза Деро.

— Знам — отвърна Калдера. Смяна, напред, вдясно, бързо.

— Продължава! — изкрещя Деро.

— Чакай! — извика Калдера. — Мисля, че ние…

Втурнаха се напред, всички близки звуци милостиво се разпръснаха и те пак изскочиха на дневна светлина. От другата страна на реката. Разяреният бухал търчеше подире им, почти със същата скорост като тях, махаше с криле и се клатеше на кокилоподобните си крака, полутърчеше, полулетеше, бързо, ала не толкова бързо като фучащия през тревата влак беглец на Шроук.

— Сбогом, прощавай, бухале сърдити! — извика тържествуващо Калдера.

— Край! С! Кратките пътища! През шантави дупки! — провикна се Деро.

— Я тихо! Идеята беше твоя. Успяхме, нали?

— Да, обаче сега се чудя… — рече Деро.

— Какво? — възкликна Калдера. — Поне едно браво няма ли да ми се каже за това, че ни измъкнах?

— Просто… За правенето на малки бухалчета не трябват ли два големи бухала? — попита Деро.

Грохот в небето, гръмотевично плющене на криле.

В този случай, научиха те, когато една сянка затули слънцето отвъд горното небе, бяха нужни един голям и един много, много голям бухал. Този, последният, се спусна с басов рев, от който се разтрепериха и влакът, и кокалите на Шроук. Той връхлетя върху задницата на последния вагон, стисна нокти като пристанищните кранове и те разцепиха и направиха на трески покрива му; бухалът отново заплющя с крила и се издигна нагоре. Все така вкопчен във вагона. и тъй, един по един, отзад напред, вагоните на влака на Шроук се откъсваха от релсите и се издигаха във въздуха.

Другаде сред морелсите траверсите бяха корави като камък, желязото на релсите — толкова черно, че колкото и влакови колела да го лъскаха, нямаше да го накарат да заблести, а земята под тях и между тях — скована от мраз. По такива релси пътуваше „Медис“.

Ако някой бог, небесен обитател, поназнайващ нещичко за къртолова, го наблюдаваше отгоре, скоростта на железницата би поразила един такъв наблюдател. „Медис“ препускаше по заледените релси с шекачашек , ритъм, подхождащ за разгорещено преследване, а не за тези условия. Никакъв кърт се не виждаше — на този влак, би предположил въображаемият наблюдател, по би му подхождало да дебне плячка на по-ниски скорости и по-плъзгави ритми на колелетата.

На носа на „Медис“ капитанката със следача в механичната си ръка оглеждаше нагоре и надолу между екрана и хоризонта. Последният бе изцяло скрит от сив въздух и гибелни облаци; по първия танцуваше червена точка, жалващ се диод.

— Господин Мбендей — рече Нафи. — Той зави надясно. Стрелочниците готови за маневра. — и те маневрираха, лъкатушейки през поредица от точки, докато светлинката на скенера отново присветна почти право напред.