Чайна Миевил - Морелси

— Ъхъ — Калдера с презрително ритниче вдигна мъничко скоростта и те оставиха преследвачите да им дишат изгорелите газове и да кашлят. Влакът на Шроук, задвижван от херметичен двигател, не изпускаше дим; обаче имаше резервоари със специално синтезирани гадни изпарения, които с едно натискане на копчето можеше да избълва отзад, за да изясни нещо.

— Носорозите ме изкефиха — рече Деро. — А тебе, Калдера? — Тя си замълча. — Понякога ти се иска да не бях с тебе, нали? — измърмори той.

Калдера завъртя очи.

— Я без дивотии — каза тя. Просто от време на време би било добре наоколо да има някой, това бе всичко. — Радвай се на гледката на носорозите докогато можеш, Деро, защото други няма да видиш.

— Защо?

— Не са много местата, където влак на животинска тяга няма грижи за тягата си — поясни тя. — и тука има неща, които без проблем могат да довършат един носорог. Няма да издаянят дълго. Много са далече от дома си. Сигурно търсят нещо.

и когато тя го каза, братът и сестрата се спогледаха, ала все още не схващаха, че те бяха мишената на тези пиратски набези. Докато два дни по-късно, когато една банда от дребни железници, всяка бронирана като черна костенурка, почти ги настигна в нощта с изненадващо умели маневри. Щом алармите им екнаха и Шроук надуха двигателя и офейкаха, те чуха как водачът дизелпънкар кресна: „Те са!“

Оттогава те препускаха на скорост, за да избягат от всякаква опасност да ги забележат.

— Ти знаеш ли — рече Калдера — че долу, на юг, има железничари, дето постоянно ги наричат „пирати“, а те само пазят своите брегове, защото години наред влакове откъде ли не само си изхвърлят там боклука? Мама ми го каза. Купища народ, които ние наричаме пирати, нищо лошо не вършат.

— Тия не са от тях — отвърна Деро, докато следеше напредъка на преследвачите им.

— Не са — съгласи се Калдера. — Тия като че са от другите.

Маршрутът им беше съставен въз основа на съчетанието от разказите на родителите им преди заминаването, онова, което бяха успели да пооберат от оставените от тях бележки и обърканите спомени на оцелелия от техните бащи. Те и ординаторните файлове, и описанията, дадени им от Шам, от онзи стар екран.

Наближаваха река.

— Мост? — попита Калдера света. Не виждаше мост.

— Ъм… — Деро провери на картата. — Мисля, че ако тръгнем надясно, след… ами, след цяла вечност ще стигнем до един. — Калдера пресмяташе времето наум. — Знаеш ли какво? — произнесе бавно Деро. — Можем да минем и по-бързо. Ами ако минем по тунел?

— Тунел? — възкликна Калдера. — Мислиш ли?

Подземните пътища никога не бяха за предпочитане. Имаше нещо нечестиво в преминаването по релси там долу, като някой земекопач от дълбините, запътил се към дома. Тунелите караха благочестивите да се вайкат. Влаковете обикновено гледаха да кривнат и заобиколят тези ужасии. Обикновено.

— Ще ни спести време — настоя Деро възбудено.

— Хммм — рече Калдера. Наистина, изглежда, имаше пътища, които минаваха директно под водата.

Релсите ги отведоха надолу, покрай жилав шубрак и подобен на уста пръстен от скали в една бетонна шахта. Някои от тях били равномерно осветени, беше чувала Калдера. Тази не беше. Носеха се подир яростния блясък на собствения си фар и линиите, циментът, нашарен с петна от влагата, и подобните на ребра укрепени подпори изскачаха от мрака и пак потъваха в него, щом ги подминеха.

— Звучи шантаво — възкликна Деро с широко отворени очи. Бяха обвити от ехо, всеки трясък и издрънчаване гръмваха наблизо и отекваха в металните стени на влака. — Колко е далече според теб?

— Не би трябвало да е далече — отвърна Калдера. — Стига да вървим приблизително в тази посока.

В мрака изплуваха още тунели, които тръгваха от техния подземен лабиринт. Край всеки те забавяха ход, проверяваха стрелките и продължаваха.

Внезапен неземен звук ги стресна — треперлив, дюдюкащ писък, от който релсите се раздрънчаха, а земята наоколо се разтресе. Калдера удари спирачки.

— Какво беше това? — Собственият ѝ глас прозвуча сподавено. Деро се взря и я стисна за ръката.

Писъкът пак се разнесе. Този път — по-агресивен и по-отблизо. Кашляне, преглъщане, глух пъшкащ писък. После — едва чуто припляскване.

От тъмното в сиянието на фаровете се показа нещо. Наклони се. Залитна и размаха крайници. Грамадното му треперещо гърло лъщеше. Птица. Птица със запечатани очи, покрита с мъх, птица, по-висока и от най-високата жена или мъж. Тя размаха недораслите си криле, които никога не биха издържали теглото ѝ, и се олюля. Зад нея идваха и други, излизаха с клатушкане пред очите им.