Чайна Миевил - Морелси

Когато не следеше този безмилостен екран, капитанката се оттегляше да чете книги за философии. Четеше мемоарите, идеите и размишленията на редките успели. Водеше си бележки в полетата. Какво се случва, когато неуловимите идеи, които преследваш, бъдат открити?

Три пъти дяволският му чевръст звяр, когото следваха, копаеше твърде надалече, твърде бързо, твърде дълбоко, че да успяват да го следват, завличаше мъждукащото си същество извън обхвата на капитан Нафиевия четец. Всеки път след няколко дни скиторене, със скенер, включен на максимална мощност и прилагане на по-традиционни техники на дедукцията, приложими в къртолова, тя отново изнамираше сигнала.

Втория път, когато загубиха и намериха светещата точица, означаваща голям кърт, видяха как далече-далече се ражда къртичина. Изригване на пръст, пред което те замлъкнаха страхопочтително, остави след себе си наистина чудовищна могила.

— Ще ми се момъкът да можеше да види това — бе измърморил Фремло. — Чух, че той ѝ намерил скенера. Щеше да му се хареса.

Никой не отговори.

Все още се водеше преследване, те все още бяха къртоловци, следяха и вадеха заключения и правеха преценки, ръководейки се от своята проницателност на ловци. Ала сега философията на капитан Нафи оставяше електрическа диря. Може би веднъж-дваж капитанката като че си зашепна, мърмореше нещо, което като че включваше и думата „благодаря“, докато се заиграваше с нейния приемник.

Джак Присмехулника не се придвижваше така, както е редно да се придвижва един кърт.

— Той откъде знае ? — питаше настоятелно Вуринам всички присъстващи. — Той откъде знае, че сме му по проклетите пети? Как така постоянно се опитва да се измъкне? — Така тълкуваше той необичайните, изплъзващи се бързина и движения на животното.

Той винаги е дразнил капитанката, прошепваха му някои от неговите другари. Затова той е нейната философия.

Хоб Вуринам имаше и друг въпрос. Докато обикаляха из едно ледено поле в наситено кървавото сияние на залеза, като си обръщаше джобовете наопаки и пак ги прибираше изтормозено, той попита доктор Фремло:

— Да ви се е струвало някога, че това може и да е измама?

Докторът наблюдаваше как мармоти се чепкат край дупките си. Нищо не каза.

— Ако Нафи хване Джак Присмехулника по този начин — продължи Вуринам, — няма ли да е измама да постигнеш своята философия така? Дали можеш да минеш по краткия път, когато преследваш едно проникновение, мислите ли? — Фремло подхвърли от влака топка смачкани хартии право насред кавгата на едни мармоти. — Питам се какво ли щеше да мисли Шам — додаде Вуринам.

— Нищо особено — отвърна Фремло. — Та нали не става въпрос за останки? А просто за един голям кърт.

Докато траеше разговорът им за Шам, слънцето залезе, а железницата, на която те дължаха временна платена вярност, описваше щърбави спирали по пресичащите се релси и все повече се приближаваше до капитанската идея фикс.

Първите няколко пъти, когато го призова от небето, Шам само галеше Дейби и набираше кураж от присъствието на нещо, което го харесваше и никак не го интересуваше дали той може да потвърди, че някаква част от морелсите точно съответства на дадена рисунка на морелсите. Той все така имаше това задължение. Казваше „да“ на вкаменена гора; на пълзящ към тях ледник, чийто бавно настъпващ край вече поглъщаше морелсите; на една конкретна местност с характерен хълмист релеф.

— Ти това ли видя?

Всеки път, когато Шам излизаше да сверява, Дейби кръжеше в небето. Всеки път Шам казваше да… до онзи, последния път, когато след известно колебание той им каза истината: не. А след още известно колебание Елфриш кимна и промени курса.

Дейби не искаше да влиза в мрачната килия на Шам, но кацваше на ръба на миниатюрното прозорче. Размахал ръце, с пресилени посочвания, Шам го подканяше да прелита до местните острови, да разпъжда гларелсите и да му събира по нещичко за хапване. Със замах го привикваше обратно. Гледаше го как се стрелка под облаците и към горното небе над назъбен риф от останки.

Къде се намираха?

Шам зависеше от милостта на човек, когото познаваше като напълно безскрупулен. От убийци, които щяха да го изхвърлят зад борда или да го набодат на кука ей така, на майтап, ако идеята им се стореше привлекателна. Но докато успяваше да оживее и да бъде полезен, той се намираше някъде, където никога досега не е бил. Не се занимаваше с докторлък и не вехнеше от копнеж, но се намираше на съвсем ново място и вършеше нещо съвсем ново, и това пораждаше, каквато и да бе опасността, вълнение.