Чайна Миевил - Морелси

— Виждам, че размишляваш по въпроса — рече благо Елфриш. — Ще ти дам минутка-две. Напълно разбирам. Това е важно решение.

— Хайде де — измърмори Робалсон и дръпна рязко веригата на Шам. — Без глупости.

Шам почти го бе решил. Беше изгубил всякаква надежда и защо не, защо пък да не ги изработи? Почти го бе решил, но в този миг се загледа в малката виелица от гларелси, които се издигаха в дъга около влака и съзря силуета на криле, които съвсем не бяха птичи.

Дейби! Хвърчеше и трескаво пляскаше с криле по прилепски, устремно, лудешки, съвсем не като птиците! Шам не помръдна, с нищо не показа възбудата си.

Прилепът определено го беше видял. Гърдите на Шам се издуха. От колко ли далече идваше Дейби? От колко ли време го следваше? Точно това, внезапната несамота, присъствието на приятел, па макар и животно, накара Шам да размисли. По причини, които не би могъл много ясно да изкаже с думи, изведнъж за него стана много важно да остане жив, което в момента означаваше полезен колко се може по-дълго. Защото вижте — Дейби беше тук!

— Да — каза той. — Точно това беше на снимката.

— Добре — рече Елфриш. — В действителност нямаше какво друго да е на първата снимка, която ти описа. Ако ни беше казал не, сигурно щеше да ми се наложи да те пречукам. Добро решение. Да ти е честито, че оживя.

Когато се обърна, Шам мярна лицето на Робалсон. За негов ужас пиратчето се взираше в летящия във въздуха прилеп. Той знаеше! Беше го видял! Но Робалсон го погледна и нищо не каза.

Той отведе Шам обратно в килията, провери дали са сами и после му намигна енергично.

— Няма лошо да виждаш наоколо лицето на приятел — прошепна той и се усмихна нервно на Шам.

„Какво?! — помисли си Шам. — Ти искаш да бъдем приятели ?!“

Ала не желаеше да излага на риск свободата или живота на своя дневен прилеп. и Шам преглътна отвращението си и му се усмихна в отговор.

Изчака стъпките на младия му надзирател да заглъхнат, а после бързо отвори миниатюрното прозорче на килията си и промуши ръката си навън, на вятъра, доколкото можа. Ъгълът беше неудобен, болката в ръката му — чувствителна, прехвърчащите петънца — случайни и мимолетни като сажди, понесени от буря. Шам махаше, шепнеше и издаваше звуци, които вятърът и тракането на колелетата сигурно заглушаваха, ала той въпреки всичко ги издаваше. и само след няколко мига нададе тържествуващ вик, защото онова, което пикира надолу и кацна на ръката му, тежко, топло и рошаво, беше Дейби, и той се разкиска за поздрав.

— Тия ангели не ще да са си гледали работата по тая детелина — отбеляза Деро.

— Небесната намеса — рече Калдера — не е вече като едно време.

— Виж! — посочи Деро. Дим. В далечината. Мръсен, черен пушек — дъхът на парен локомотив, който гореше нещо нечисто — гъделичкаше долницата на горното небе, което него ден се кълбеше и мъглявеше.

— Какво има? — попита Калдера. Деро огледа, и пак огледа, взря се през далекогледа си и убеди ординаторите на влака да екстраполират и приведат най-вероятните догадки.

— Де да знам — рече той. — Много е далече. Но мисля… мисля…

— Той се обърна към сестра си. — Мисля, че са пирати.

Калдера погледна нагоре.

— Какво? — провикна се тя. — Пакли?!

Пак. Тяхната уловка утрая колкото утрая — мълвата, дето я бяха пуснали за заблуда. Но сега всички в Манихики, които се интересуваха, трябва да са научили за заминаването им, а това означаваше слухове и партенки, и тъкмо затова бяха започнали тези дни да мяркат пиратски влакове.

Тези морелски пространства не бяха от най-безопасните. Тук имаше изобилие от островчета и неотбелязани на картите гористи местности и пропасти, в които един ловък капитан можеше да се укрие. Не беше изненада, че са любимци на морелските разбойници. Ала не бяха очаквали чак толкова много от тях да ги търсят.

Няколко дни по-рано се бяха сблъскали с първите. Все още имаше вероятност срещата да е случайна, помислиха си те. Едно нахално влакче с животинска тяга изскочи от едни ниски дървета забележително близо до тях и ги нападна. Капитанът изплющя с огромния си бич — беше достатъчно близо, вятърът духаше откъм него и Шроук го чуха — и подкара пръхтящия си впряг от шест животни — по три от всяка страна на релсите, в стремглав галоп, а малкият, свиреп на вид пиратски екипаж им се подиграваше и присмиваше от натруфената черна палуба.

— Я гледай! — възкликна Деро. — Носорози. Не съм и предполагал, че ще видя носорози.