Чайна Миевил - Морелси

— Памет! — възкликна Лък. Бинайтли вдигна вежда и понечи да попита още нещо, но настояванията на местен бабаит, който го предизвикваше да си премерят силите, го разсеяха.

После всички те се намериха на върха на една увита на тирбушон пътека пред „Петльовник“ снобарско заведение с изрисуван на табелата хибрид между часовник и домашна птица, кацнало на една издадена скала с изглед към релсовото пристанище. Персоналът доста време се мъчи да не ги допусне вътре, докато не реши, че това ще им причини повече затруднения, отколкото ако ги пуснат да влязат.

— Вижте! — изрева Шам. — Влакът! — Той се виждаше през прозорците и да, това бе „Медис“. Няколко лампи мъждукаха по него. Излезе, че било ред на Шам да почерпи, както услужливо го осведомиха колегите му железничари, и те услужливо извадиха кесията му, и услужливо я изпразниха, за да платят каните, пълни с Каменноликите знаят какво, и този път взеха и някакви мезета — прахорак, изпържен с лют пипер, и скакалец, чиито мустачета и членести крачка Шам огледа без възторг, но въпреки това ги загриза.

— Ти как изобщо попадна на къртоловния влак? — попита го Вуринам смутено, но не грубо. Другите се навеждаха с интерес, за да чуят отговора му. — Майка ти и баща ти ли те накараха? — Шам така се беше омаял, че дори не беше сигурен какво изтърси в отговор.

— Мрън-мрън майка и татко мрън? — рече Вуринам. — Е, благодаря ти, че ме просвети.

— Не бях аз — опита се да обясни Шам. — Братовчедите ми бяха. Аз нямам… — последните две думи изведнъж му прозвучаха високо и той затвори уста, преди думите „майка и татко“ да се изплъзнат през зъбите му и да скапят вечерта.

Но и без това никой не го слушаше. Всичките му другари от „Медис“ до един се хилеха шумно на имитацията, която му направи Вуринам. Вуринам, който сега го тупаше по рамото достатъчно приятелски и му казваше „Ааа, бива си те тебе, Сурап, само трябва да се поотпуснеш“, и ето, Шам си мислеше „Да се поотпусна в какво?“ но тази загадка щеше да остане за друг път, защото вече бяха сменили темата.

Бинайтли го гледаше. По съчувствието, изписано на лицето на едрия мъж, той можеше и да се е досетил за премълчаните думи. Шам отново удари една глътка.

А после накъде? В някаква кръчма на име „Древното сирене“, в друга — „Страховитата“, и друга — „Дренаж и Доктор и Тръба и Дракон“ или нещо от сорта. На коя точно фаза мъжете и жените от „Медис“ бяха подхванали разговор с другарите си по чашка Шам нямаше представа, обаче и той участваше.

— Какво зяпат така тия мъже? — попита той една жена с татуировки на шията и коса, навита като въже. Тя погледна над очилата си. — Откъде ти моля също?

— Мъже от Болонс обича жени стои вкъщи — отвърна тя на релсокреолски, лингва франка на железничарите, с акцент, който Шам не можа да разпознае. — Не харесва тия като мен. От Студен басейн аз. — Студен басейн! Това бе далече-далече, по на изток дори от Стрегай! — Дошла да купува слухове и да ги продава също.

— Чувал съм за пазарите на слухове. Къде се намират те?

— Ти трябва купува слухове за това къде те намират се от продавачите на слухове по улични ъгли, дано извадиш късмет.

— Да купувам слухове за слухове?

— Че как инак?

— Ще ти попречат ли да се занимаваш с онова, заради което си дошла? — попита Шам.

Тя тръсна глава.

— Те тука не такива тъпаци да нарежда на чужденци какво прави. Аз вече правила небелазно гмуркане по източни планински земи. — Тя го подразни, като подхвърли намеци за Соумерик, митичен токсиконтитент на горното небе. — и какво беше това влакокрушение?

— А! — Шам беше забравил какво ѝ разказваше. Изопачена версия на… какво беше? Той отново се впусна като влак по права отсечка в историята за влакокрушението. Изломоти я, и тя погали неговия дневен прилеп. После имаше и друга кръчма, и тя пак беше с него, и опа, Шам се намери навън и драйфаше в уличната канавка. Оставяше тук мъничко от Стрегай, помисли си той. „Моля, заповядай, Болонс.“ Да отвори място за онзи шнапс, така ли му викаха?

и той пак се впусна в истории за влакокрушението, за това как бе ровичкал, за ужасната атака на къртоплъховете.

— Затва сме тука. Нашия човек го ухапаха по крака. — „Вижте ме — помисли си Шам. — Разказвачът!“ Вихър от лица, надвиснал над него, и те слушаха, и по други места също, където и да се намираха, Кирагабо и Вуринам танцуваха заедно, и някой черпи Шам още едно, и някой попита „А какво беше това, дето го намери на претърпелия крушение влак?“ и „Аааа“ — възкликна той и се потупа по носа отстрани, трай си, тайна, ето какво. Това бе тайна. Не че той знаеше, не че се бе въздържал да споменава, явно, че е намерил нещо. Хей-хо, пий до дъно! После се намери под звездите и намести уютно главата си, отпусната върху нещо. Не бяха толкоз лоши, помисли си той. Готини бяха в Болонс, мислеше си той. Дали са му нещо, на което да спи.