Чайна Миевил - Морелси

„Медис“ вдигна флагове, за да съобщи на наблюдателите кои са те, и знака с костите и червената удивителна, за да се знае, че има пострадал на борда.

— Забавете ход! — Гласът на капитан Нафи звучеше от интеркома по-троснато дори и от обикновено. Сигурно се ядосваше, че не преследва своята философия, помисли си Шам. Те заобиколиха скалите по края на пристанището, по които гларелсите обявяваха с крясъци присъствието си.

Железничари ги наблюдаваха от други влакове по ветрилообразно разпростиращите се релси на залива — всеки влак бе заобиколен от вагонетки, които да откарат екипажите до сушата. Опушен парен локомотив пафна облак сажди все едно изразяваше презрението си. „Медис“ се прехвърляше по линиите, подкарваше на заден и пак маневрираше към релсовия бряг. Мина толкова близо до един друг влак, че фигурите на носовете им все едно се наведоха да се целунат — късогледи любовници. Дизелов къртоловен влак като „Медис“. Тук влаковете бяха предимно къртоловни.

Но какви ли бяха тези, другите влакове? Шам понятие си нямаше. Бяха по-малки и по-дундести от ловджийските. Оборудването, което виждаше, че смазват и подготвят, дори не знаеше как се нарича. Не бяха останки, в това бе почти сигурен. На един дизелов влак със странна конструкция двама мъже енергично въртяха ръчната манивела на пухтяща машина на гъсенични вериги, от която стърчаха дълга, усукана тръба, шлем със стъклена преграда и кафяво трико, а облеченият в него изпълняваше тромава гимнастика.

— Какво, в името на Каменноликите, е това? — възкликна Шам. Помпащите имаха кожа с керемиден цвят и носеха биещи на очи снадени с електроника и усъвършенствани с разни бръмбазъци очила от Ками Хами, потайната многоостровна държава на войнолюбците, както се предполагаше.

— Това ли? — Шам си говореше сам, но Йехат Бор го чу. После млъкна, докато се изкатери бързо с ръце нагоре по една близка въжена стълба. Той се залюля, завъртя и овладя спускането си и се спря точно срещу Шам, увиснал с главата надолу. — Това — обясни Бор — са изследователи.

Разбира се. Надали само къртоловните кораби от далечното плаване, пресушили горивото или подгонени от отчаяното желание да хапнат нещо по-различно от старо осолено месо от подземни животни и полазени от гъгрици бисквити, спираха в града. Болонс беше най-близкото пристанище до Камбелия. В Болонс идваха онези храбри разбойници, пионери и грабители, за да купуват шушуканията и историите, обвиващи такива континенти. Истории за ужасните моторни ангели, чудовищни братовчеди на пазителите и поправяните на релсовите линии, които пазеха края на света. Басни за това как един ден можеш да се промъкнеш покрай тях и да попаднеш извън времето и историята. Да поемеш към мъртви и неродени богатства, трупали се епохи наред. Към всички дивни съкровища на Небесата.

Шам подушваше нещо във въздуха — може би страст, може би имаше нещо. Във вагоните на тези изследователи сигурно имаше дажби, оръжия, туристически принадлежности. Вероятно наземна кола, монитори, търговски стоки за народите от вътрешността. Може би дори планинарско оборудване — за най-амбициозните, като онази жена, която сега си сваляше шлема и вдигаше палци на помпащите.

Небелазка. Тя не просто отиваше в Камбелия, тя щеше да се катери. Оттатък границата тя щеше да се скита из горните земи, докъдето я спре въжето ѝ, докато екипите по поддръжката чакат долу на ръба и помпят и я поддържат жива, или поне дишаща, докато нещо по-различно от замърсения въздух — някой мръсно-въздушен звяр или призрак от отровните високи земи, не се погрижеше за нея вместо тях.

Един бюрократ се съжали над тях. „Медис“ пристана в дока, маневрира и се намести до канцелариите на началника на пристанището. Пътьом подмина влак от военната флота, дошъл чак от Манихики — като много недотам могъщи островни държави Болонс бе поверил с договор защитата си — и нападението си — на тази велика ферофлотска сила. Отегчени на вид офицери в сиви униформи се мотаеха нагоре-надолу по покривните палуби, оглеждаха „Медис“, смазваха оръжията си.

Шам слезе с първия отряд, който тръгна с доктор Фремло да предаде Ънкъс Стоун в ръцете на тукашните доктори. От мостчето стъпи на твърда земя, на калдъръм, който не се клатеше, не се люлееше. Имаше едно старо клише — че първата стъпка на твърда земя след седмици на морелси те препъва отново, неподвижният камък внезапно пощурява като трамплин. Старо клише, ала вярно: Шам се пльосна на земята. Другарите му се разкикотиха. Той се поприсви, а после спря и също избухна в смях.