Чайна Миевил - Морелси

Видя Бранк. Сепна се малко, но Бранк не го и погледна. Имаше по-важни неща от едно отмъкнато за малко петле, които занимаваха ума на здравеняка. Дори и Яшкан бе твърде увлечен от друго и само му хвърли мимолетен злобен поглед. За малко му се стори, че е избегнал гнева. Обаче гневът го връхлетя, и то от неочаквана посока.

— Каменнолики! — Вуринам излезе от операционната. — Каквото и да си вършил там вътре, не можа да не оплескаш всичко, така ли?

Шам чак след време се усети, че юнгата крещи на него.

— Чакай малко — каза той. — Изобщо не съм…

— Трябваше да им навириш ушите на проклетите къртоплъхове, и не ти ли казвах аз да се разкараш? Виж сега! — Вуринам тропна и посочи към мястото, където спеше Ънкъс.

Шам се опитваше да измисли какво да каже.

— Кротко, приятел — обади се някой. — Шам не го е направил нарочно.

— Брей! — кресна Вуринам. — Ама от „Аз без да искам“ файда няма, нали?

— Внимание! — прекъсна ги гласът на капитанката от високоговорителите в коридора. — Ънкъс Стоун има нужда от болница — съобщи тя. — Доктор Фремло ме уверява, че на борда не разполагаме с необходимите средства. Затова… — По интеркома се чу тежка въздишка. — Ще се отклоним. — Пак пауза. — Стрелочници, спирачи, машинисти, готови за определяне на курса — изкомандва тя. — Курс към Болонс.

Последва продължително мълчание.

— Болонс? — възкликна Вуринам.

— На позиция! — изкомандва с пращене гласът на капитанката и всички се размърдаха.

— Ънкъс явно не го бива — промърмори някой.

— Защо? — попита Шам железничарката, която вървеше насреща му. — Колко? Колко е зле?

— Достатъчно зле — кресна Вуринам в отговор, — че да тръгнем, закъдето сме тръгнали. Достатъчно зле, че да тръгнем към най-близката суша, когато тя е Болонс!

Той се отдалечи с тежка стъпка и остави подире си мълчание, студен коридор и Шам — самичък. Шам потрепери. Чудеше се къде да се дене. Вдигна прилепа във въздуха и се взря в обърканите му животински очички.

„Не се бой — помисли си той. — Ти имаш нужда от моята помощ.“

Къртоловният влак, погнал плячка, трака в един вид ритъм — настоятелен, не твърде бърз, ту секва, ту започва, когато влакът свърва напред и назад по отклонения, сменя линиите, преследва жертвата си, а екипажите дебнат за издайнически могили от пръст.

Един вид ритъм — не в един ритъм. Диханието на колелетата при лов приема много форми, но всички те внушават на къртоловеца увереност, спокойна енергия, овладян устрем. Всички те по подразбиране са тактовете на влака хищник, които карат кръвта да кипи. Когато старите ловци окачат на пирона вехтите си железопътни такъми и се оттеглят в къщурка, кацнала върху някоя канара, за да стават по изгрев-слънце, то точно този ловен ритъм ще отбиват стъпките им, неволно и незабелязано. Дори и в ковчега, казват някои, точно него отбарабаняват петите на мъртвия капитан.

Съвсем друго е с влака, бързащ по спешност. Ритъмът му е съвсем различен. „Медис“ препускаше.

Препускащите колелета пееха най-вече радагадан . Един, два, три дни след като Ънкъс пострада, влакът летеше със стържене на север — възможно най-бързо по такива бурни релси. Шам носеше храна на болния. Държеше купите с топла вода, докато лекарят сменяше превръзките. Виждаше как раните все повече се влошават, как пълзи некрозата. Краката на Ънкъс гнояха.

Тези безплодни, прашни равнини, набраздени от релси, бяха почти накрая на света и картите си противоречаха. Капитан Нафи и нейните офицери дращеха бележки по тези, с които разполагаха. Водеха прилежно бордовия дневник. Капитанката четеше съсредоточено своя сборник със слухове. На Шам страшно му се искаше да му хвърли едно око.

„Медис“ пътуваше на север, но чудатостите на релсите и възлите за кратко ги отнесоха и на запад. Достатъчно, та онзи ден привечер, там, където погледът едва достигаше, като димна завеса на хоризонта да се възправят склоновете на Камбелия. Див континент, легенда, и то злокобна, той се издигна над морелсите.

и само това си бе достатъчно да изкара кажи-речи целия екипаж навън, вторачен в хоризонта, ала щом наближиха малко повече, стана ясно, че онова, което би могло да е храсталаци или някакви странни скални образувания, беше падналият на земята труп на някакъв звяр от горното небе. Е, това вече ги изкара навън всичките. Мърмореха, сочеха, правеха плоскографии.