Чайна Миевил - Морелси

През ума на Шам преминаха остатъци от уроци по география, припомнени изображения от ординаторите в клас.

— До Нузланд — каза той.

— До Нузланд. — Вуринам вдигна вежди. — Да го вземат дяволите, а?

Най-високите върхове на Камбелия се издигаха над областта, където атмосферата се променяше, по-високо от мястото, където издяланите богове — Каменноликите, живееха на Стрегай, нависоко в горното небе. Нузланд не беше връх или хребет. Той беше многократно по-голям от Стрегай или от Манихики. Да, Шам знаеше какво разправят — че нейде там съществували цели ужасни светове, върху плата там горе, в горното небе. Градове на мъртвите. Съсирени адове нависоко. Като Нузланд, който беше ей там. Шам виждаше края му.

Вуринам смънка нещо.

— Какво? — попита Шам.

— Казах „извинявай“ — отвърна Вуринам, загледан в морелсите. — Казах, че съжалявам за онова, дето ти го наприказвах. Ти не си виновен за случилото се със Стоун. Все едно да кажа, че аз съм виновен, че го блъснах, като скочих във вагонетката. — „Това му е минавало през ума“ — помисли си Шам. — Или че Ънкъс е бил виновен, дето ми се е изпречил на пътя. Че не се е държал здраво. Или че капитанът е виновен, че е претърпял крушение с влака и го е зарязал да го видим. Както ще да е. Не биваше да ти кряскам.

Шам примига.

— Няма нищо — рече той.

— Не, не е така — настоя Вуринам. — Когато аз се ядосам, почвам да беснея. Бях като къртица на куки. — Той най-сетне погледна Шам. — Дано приемеш извинението ми. — и той протегна ръка със симпатична официалност.

Шам се изчерви. Взе да гали прилепа си и да си играе с него. Измъкна собствената си десница и му стисна ръката.

— Ти си джентълмен, Шам ап Сурап — рече Вуринам. — Как се казва?

— Ъ?

— Твоят прилеп.

— А… — Шам го погледна. Животното разпери крила. Зацвърча сърдито, но не го закачи. Беше си напъвал мозъка да се сети нещо от уроците на Фремло, беше се консултирал с медицинските учебници на доктора с крайно нехарактерна за себе си взискателност. Нежно, с върха на пръстите, бе напипал мястото на крилото, където кост се триеше в кост, и бе шинирал счупеното шарено крило с мъничка самоделна шина.

— Казва се… Дей… би… — каза той. — Дейби. — Измъкна това име отникъде, паникьосан от въпроса, и като го чу, му идеше да стене. Ала вече го бе произнесъл. Късно беше да го върне назад.

— Дейби. — Вуринам примига. — Дейби, дневният прилеп. — Той се почеса по главата. — Няма да съдя. Щом е Дейби, нека да е Дейби. Оправя се, надявам се.

— Оздравява.

— Ами Ънкъс?

— Зависи — отвърна Шам. — Доктор Фремло казва, че зависи колко бързо ще стигнем до Болонс.

— Тогава дано стигнем по-бързо.

Дизелът свършваше. Вече двойно по-отчаяни да стигнат до острова, за да заредят гориво от заводите в града, а също и заради клетия трескав Ънкъс, който сега пак трепереше и пееше, ала песента му не радваше. Той мяукаше в делириум в хватката на доктора.

В един дъжделив ден екипажът съзря влакове на обвития с дъждовен воал хоризонт. Два, три, шест, сред скалички, островчета и стърчащи над повърхността бабуни, широки по няколко метра, понякога увенчани с нееднородна дървесна растителност и ореоли от птици. Видяха небесния пунктир — точка-точка-точка — на пушека от парни локомотиви. Платото на изстинал вулкан, канаристите насечени очертания на планина, а върху склоновете ѝ — канаристите насечени очертания на града Болонс.

Западната страна на острова срещу Камбелия, този най-далечен бряг, представляваше почти гола пустиня, сред която стърчаха само редиците на телескопите. Източната му страна заемаха опасните на вид квартали от бетон и дърво на самия Болонс. Сякаш самият град не искаше да изглежда така, сякаш се намира на края на света. Къщи и складове се спускаха надолу по склона към брега, където започваха металът, дървото и камъкът на линиите, където дизелови и парни влакове лежерно се разтакаваха из морелсовия залив. Шам видя старите палати, за които екипажът му каза, че били сградите на гилдията на шпионите и почти заможните къщи, където се провеждали пазарите за слухове.

— Срещу няколко медни монети ще се сдобиеш със съмнително твърдение от някой пиян-залян. — Тъй каза Фремло. — За шепа долари — с нещо, изказано със сериозна физиономия от някой, чиито сведения са се потвърждавали неведнъж в миналото. Нещо повече, намираш се в царството на изкусителните тайни. Искам да кажа, не ги получаваш от източника. Търговците на слухове ги разпродават. — За нито един от тях не биха гарантирали, разбира се, тъкмо там беше смисълът. Но ако от тях зависело, казваха те на клиентите си, биха се осланяли повече на тази история, а не на онази — оттук и по-високата обявена цена. и да ти кажа, като купиш тази, те ще ти пробутат и още една — почти със сигурност бълнуванията на трескав фантазьор — безплатно.