Чайна Миевил - Морелси

Местна кола подкара Шам, доктора, капитанката и първия помощник — всички те се суетяха около мятащия се в дивашки делириум Ънкъс Стоун — през тесните улички на Болонс. Шам се грижеше за ранения, докато докторът сменяше превръзките. Наум той мрънкаше молитви към Схватливия Ом, великия дундест бог шеф, едно от малкото божества, на което се кланяха из целите морелси, каквито и да бяха особеностите на местните пантеони. Болонс беше икуменически и издаваше църковни лицензи на всяко божество, чиито поклонници можеха да си плащат таксите. Но неуважителния култ към Схватливия Ом там го приемаха по-сериозно, кланяха му се с повече хъс, отколкото на повечето спирки по морелсите. Шам представа си нямаше точно в какво вярва, ако изобщо вярваше в нещо, но да отправи безмълвно и набързо някоя и друга дума на един от малкото богове, чието име помнеше, като че нямаше да навреди.

Когато пристигнаха в болницата, лекарят остана и не спря да се кара с местните болногледачи, докато траеше лечението. Затова капитанката най-сетне заговори на Шам по обратния път към „Медис“.

— Какво е професионалното ти мнение, Сурап? — попита тя.

— Ъммм… — Професионално мнение! Можеше да ѝ даде професионално мнение за това какво да издялаш върху дървен корем, за да ти поолекне от скуката, това вършеше ли работа? Той вдигна рамене. — Доктор Фремло като че храни надежди, госпожо.

Тя извърна очи.

Шам трябваше да се върне в болницата на другия ден, за да получи нареждания. Засега беше свободен за кратко.

След като откараха Стоун, чувството за бреме и неотложност се разсея. Колкото и да беше плюл по Болонс на път за насам, изведнъж екипажът бе обзет от нетърпение да го проучи. Разделиха се на групи според различните си приоритети. Яш-кан и Линд се замъкнаха на някакво гадничко сборище, където, както постоянно намекваха, че знаели, щели да участват в нещо скандално и със съмнителна законност. Вярващите членове на екипажа се запътиха към храмовете да се кланят кой на каквото се кланя. Други потриваха ръце и се облизваха за крайбрежната храна. Някои бяха похотливо настроени.

Към това последното Шам несъмнено проявяваше любопитство. Той наблюдаваше как тази кискаща се част от екипажа прави неприлични жестове и подмята солени шегички, подхвърля сластни намеци и си мърмори в кое заведение да отидат. Бе заинтригуван, спор няма, но по този въпрос срамът му надвиваше над любопитството и затова след миг зави и последва Вуринам и Бор, Бинайтли, Кирагабо Лък — весела и бъбрива тайфа, чиито намерения бяха ясни: ревяха с цяло гърло традиционната железничарска песен при стъпване на суша „Ще се натряскаме като кирка (в кръчма)“.

Излезе, че тая песен била подвеждаща: посетиха не една кръчма, а много, местеха се от една пиянска дупка в друга: все по-фиркана, биркана и напълно размазана тайфа, като някакво мигриращо стадо, дето не го свърта.

Първото кръчме се наричаше „Дългурестата птица“. Името му беше написано на болонски, но на табелата тя беше изрисувана и на картинка. Беше неприветливо, мъждиво осветено и пълно с мърморещи местни и гости, които се оглеждаха един друг. Кирагабо сложи чашка с някакво питие пред Шам. Имаше вкус на къпини и прах.

— Какво ти взе капитанката? — попита Кирагабо. — След като ухапаха Стоун?

— Нещо от влакокрушението.

— Охоо, потайният той! Какво беше, Сурап, отрепко?

— Просто едно нещо — смънка той, а неговите спътници му се присмиваха и го ръчкаха, докато той пиеше, и той се оля с пиячката, и те настояваха да научат още, и забравиха за какво си говорят, щом Вуринам подхвана някакъв неправдоподобно мръсен виц. После се преместиха в „Моли Цуплата“ по-лъскава кръчма, където стените бяха боядисани в крещящи цветове и от един лъскав джубокс дънеше синкопиран джазълхаус, който бързо накара Вуринам да подрипва като глупак и да флиртува с когото му падне наоколо. Той викаше и си сравняваше дрехите с временната си танцова партньорка, момиче толкова хубаво, че накара Шам да се изчерви, без дори да го забелязва.

Бинайтли обаче го забеляза, усети се Шам, и му се присмя. После Вуринам се върна на масата и в гърлото на Шам се изля нещо по-сладко и по-тъмно, и много по-гъсто от първото питие. Той извади Дейби изпод ризата си, даде му да си сръбне и компанията му се разкряска, че е донесъл щастливото животно със себе си, а после забравиха какво ги е скандализирало.

— Беше, как му се викаше… — рече Шам. — Дреболия за фотоапарат. — Трябваше да мине малко време, докато колегите му зацепят, че им отговаря на въпрос отпреди цяла една кръчма.