Джейсон Мотт: Завърналите се

— Той иска да те попита нещо, Люсил — каза Харолд. Ръката му трепереше, когато сложи цигарата в устата си. Затова тя реши да го остави да пуши, без да го закача.

— Какво?

— Може би ще искате да седнете — започна агент Белами и пристъпи, за да й помогне.

Люсил отстъпи крачка назад.

— Какво има?

— Това е деликатен въпрос.

— Забелязвам. Но не може да е чак толкова зле, колкото всичко това, нали?

Харолд се обърна с гръб и мълчаливо дръпна от цигарата си, навел глава.

— За всички — заговори агент Белами — това е въпрос, който може да се стори прост на първо време, но повярвайте ми, че е много сложен и сериозен. И аз се надявам, че ще отделите достатъчно време, за да го обмислите внимателно, преди да отговорите. Което не означава, че имате само една възможност да отговорите. Но съм длъжен да кажа, че искам единствено със сигурност да сте отделили на въпроса необходимото обмисляне, преди да вземете решение. Ще бъде трудно, но ако е възможно, опитайте се да не позволявате на вашите емоции да вземат връх.

Люсил почервеня.

— Защо, господин Мартин Белами?! Никога не бих си помислила, че сте от онези типове сексисти. Само защото съм жена, не значи, че ще проваля всичко.

— По дяволите, Люсил — излая Харолд, макар че думите сякаш излизаха с труд от гърлото му. — Просто изслушай човека.

После се изкашля. Или може би изхлипа.

Тя седна.

Мартин Белами също седна. Изчетка нещо невидимо от панталоните си и огледа ръцете си за момент.

— Добре — каза Люсил. — Да свършваме. Цялото това протакане ме убива.

— Това е последният въпрос, който ще ви задам тази вечер. И не е задължително да отговорите точно сега, но колкото по-бързо, толкова по-добре. Просто нещата стават не толкова сложни, когато отговорът дойде бързо.

— Какъв е въпросът? — попита Люсил.

Мартин Белами си пое дъх.

— Искате ли да задържите Джейкъб?

Това се случи преди две седмици.

Сега Джейкъб си беше вкъщи. Безвъзвратно. Стаята за гости бе преустроена пак в негова спалня и момчето за начало се настани в живота си, като че ли той никога не бе приключвал. Беше малък. Имаше майка. Имаше баща. Неговата вселена свършваше дотук.

Харолд, по причини, които не се побираха в ума му, беше болезнено неспокоен след завръщането на момчето. Започна да пуши като комин. Толкова много, че прекарваше по-голямата част от времето си на верандата, криейки се от лекциите на Люсил за гадния му навик.

Всичко се бе променило толкова бързо. Как би могъл да не придобие някой и друг лош навик?

„Те са дяволи!“ — чуваше Харолд гласа на Люсил да повтаря в главата му.

Дъждът се лееше. Денят отиваше към края си. Току зад дърветата настъпваше мракът. Къщата беше утихнала. Със звуците на дъжда се преплиташе тихото пъшкане на стара жена, която бе прекарала твърде много време в търчане след дете. Тя излезе през мрежестата врата, избърса потта от челото си и се отпусна в люлеещия се стол.

— Господи! — изпъшка Люсил. — Това дете ще ме изтощи до смърт.

Харолд остави цигарата и си прочисти гърлото, както правеше винаги, преди да се опита да ядоса Люсил.

— Искаш да кажеш този дявол.

Тя махна с ръка към него.

— Шшт! Не го наричай така.

— Ти го нарече така. Ти каза, че всички те са такива, помниш ли?

Люсил все още беше задъхана от преследването на момчето. Думите й излизаха на пресекулки.

— Това беше преди — изсумтя. — Не бях права. Сега разбирам.

Тя се усмихна и се облегна изтощена.

— Те са благословия. Благословия от Господа. Ето какво са те. Втори шанс!

Седяха известно време в мълчание, заслушани как дишането на Люсил се връща в релси. Тя вече бе стара жена, нищо че беше майка на осемгодишен. Уморяваше се лесно.

— А ти трябва да прекарваш повече време с него — скастри го Люсил. — Той разбира, че го държиш на разстояние. Забелязва го. Знае, че се отнасяш с него различно от тогава. Когато беше тук преди — тя се усмихна, харесала това описание.

Харолд поклати глава.

— И какво ще правиш, когато си тръгне?

Лицето на Люсил се изопна.

— Млъкни! — повиши тон тя. — „Сдържай езика си от зло и устата си от коварни думи.“ Псалтир 33:14.

— Не ми рецитирай Псалтира. Знаеш какво се говори, Люсил. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Как понякога те просто стават и си тръгват и никой никога не чува нищо повече за тях, сякаш другата страна ги е повикала обратно окончателно.

Люсил поклати глава.

— Нямам време за такива глупости — заяви, изправила се въпреки умората, която тежеше на крайниците й като чували брашно. — Само слухове и безсмислици. Отивам да приготвям вечерята. Не стой тук, ще хванеш пневмония. Този дъжд ще те убие.