Джейсон Мотт - Завърналите се

— След малко се връщам — отговори Харолд.

— Псалтир 33:14!

Тя влезе и затръшна мрежестата врата след себе си.

От кухнята се понесе тракане на тенджери и тигани. Отваряне и затваряне на вратички на шкафове. Аромати на месо, брашно, подправки, всичко това обляно от уханието на май и на дъжд. Харолд бе задрямал, когато чу гласа на момчето.

— Мога ли да дойда навън, татко?

Харолд се отърси от сънливостта.

— Какво? — беше чул въпроса много добре.

— Мога ли да дойда навън? Моля?

Въпреки всички празнини в старата памет на Харолд той си спомни колко беззащитен бе винаги, когато чуеше това простичко „Моля“.

— Майка ти ще се вбеси — каза той.

— Само за малко, а?

Харолд преглътна, за да не се засмее.

Той бръкна за цигара, но не намери, а можеше да се закълне, че имаше поне още една. Заопипва джобовете си. В единия, където нямаше цигара, откри малък сребърен кръст — подарък от някого, въпреки че мястото в съзнанието му, където би трябвало да се съхраняват подробностите за този конкретен спомен, беше празно. Дори не помнеше, че го носи у себе си, затова се загледа в него, сякаш бе оръдие на убийство.

Думите Бог те обича бяха гравирани някога на мястото, където е бил закрепен Христос. Но сега думите бяха изтрити. Бяха останали само едното O и половината от другото. Той се вторачи в кръста, а след това, сякаш ръката му беше чужда, пръстът му започна силно да търка разпятието.

Джейкъб стоеше в кухнята зад мрежестата врата. Беше се облегнал на рамката с ръце зад гърба и кръстосани крака със замечтан вид. Погледът му се рееше към хоризонта през дъжда и вятъра, а след това се връщаше на баща му. Той въздъхна тежко. После прочисти гърлото си.

— Хубаво ще е да дойда навън — произнесе с копнеж.

Харолд се засмя.

В кухнята нещо се пържеше. Люсил си тананикаше.

— Хайде, излизай — махна Харолд.

Джейкъб дойде и седна в краката на Харолд, но сякаш в отговор дъждът се разгневи. Вместо да пада от небето, като че извираше от земята. Прехвърли перилата на верандата и ги заля, но те не му обръщаха внимание. Много дълго време старецът и веднъж мъртвото момче се гледаха един друг. Момчето имаше пясъчна коса и лунички, лицето му беше кръгло и гладко, както някога. Ръцете му бяха необичайно дълги, точно както преди, защото тялото му започваше своя преход към юношеството, което му бе отказано преди петдесет години. Изглежда здраво, внезапно си помисли Харолд.

Облиза устните си импулсивно, а пръстът му продължаваше да търка в центъра на кръста. Момчето не помръдваше изобщо. Ако не примигваше от време на време, щеше да бъде като мъртво.

— Искате ли да го задържите?

Този път гласът на агент Белами звучеше в главата на Харолд.

— Решението не е мое — отговори той. — На Люсил е. Ще трябва да попитате нея. Каквото и да каже, аз ще го приема.

Агент Белами кимна.

— Напълно разбирам, господин Харгрейв. Но все пак трябва да ви попитам. Трябва да знам вашия отговор. Той ще си остане между нас, само между вас и мен. Мога дори да изключа диктофона, ако искате. Но трябва да получа вашия отговор. Трябва да знам какво искате. Трябва да знам дали искате да го оставите.

— Не — каза Харолд. — За нищо на света. Но какъв избор имам?

Той се събуди в Онтарио, тя край Финикс. Той беше счетоводител. Тя преподаваше пиано.

Светът бе различен, но все пак си беше същият. Колите бяха по-тихи. Сградите бяха по-високи и сякаш блестяха в нощта по-силно, отколкото преди. Всички изглеждаха по-заети. Но това бе всичко. И нямаше значение.

Той потегли на юг, ловеше товарни влакове, така както не го беше правил от години. Изплъзваше се на Бюрото само с късмет или съдба. Тя тръгна на североизток — нищо повече от понятие, което се чувстваше принудена да следва, но не след дълго беше открита и закарана в околностите на Солт Лейк Сити, в бързо разрасналия се най-голям приемен център в региона. Скоро след това и той бе прибран някъде на границата между Небраска и Уайоминг.

Деветдесет години след смъртта си те отново бяха заедно.

Тя не се бе променила изобщо. Той беше малко по-слаб от преди, но само заради дългото си пътуване. Въпреки колебанията и несигурността те не се страхуваха толкова, колкото другите.

Понякога от съчетаването на две души се ражда музика. Една неспирна каденца, която продължава ли продължава.

Град Аркадия беше разположен сред провинциалния пейзаж, както много южни градчета. Започваше с малки, едноетажни дървени къщи, спящи сред широки, равни дворове край двулентови асфалтирани пътища, които преминаваха сред растящи нагъсто борове, кедри и бели дъбове. Тук-там през пролетта и лятото се забелязваха ниви с царевица или соя. И само гола земя през зимата.