Джейсон Мотт - Завърналите се

Но на какво друго бихме могли да се доверим?

Джейкъб беше пакостник. Жива беля. Харолд си спомни колко пъти момчето си бе имало неприятности, защото не се беше прибрало преди залез-слънце или бе тичало в църквата. Веднъж дори едва не беше докарал Люсил до истерия, защото се бе покатерил до върха на крушата на Хенриета Уилямс. Всички го викаха, а момчето просто си седеше там, в зашумените клони на дървото, сред зрелите круши, в пъстрата слънчева светлина. И вероятно се смееше на някакви свои си неща.

В светлината на уличните лампи Харолд забеляза как някакво малко създание се стрелна от камбанарията на църквата — проблясък от движение и крила. Издигна се за миг и заблестя като сняг в тъмната нощ, когато фаровете на автомобил пробягаха по него.

А после изчезна и Харолд разбра, че няма да се върне.

— Не е той — каза си възрастният мъж.

Хвърли цигарата на земята и се облегна на старата вмирисана седалка. Наведе глава, а тялото му подсказа, че има нужда да заспи, без да бъде измъчван нито от сънища, нито от спомени.

— Не е той.

Люсил здраво стискаше ръката на Джейкъб и си проправяше път през навалицата пред църквата с цялата скорост, която й позволяваше болният хълбок.

— Извинете ме. Здравей, Макон, как си тази вечер? Простете ни. Добре ли си тази вечер, Лют? Много хубаво. Извинете ме. Извинете ни. Ей, здравей, Ванийс! Не сме се виждали от векове. Как я караш? Добре! Радвам се да го чуя! Амин. Пази се. Извинете ме. Извинете ни. Здравейте. Извинете ни.

Тълпата се раздели, както тя се надяваше, но Люсил не беше сигурна дали това е признак, че на света все още съществуват благоприличие и обноски, или признак, че тя най-накрая се е превърнала в старица.

Или, може би, те се отдръпваха заради момчето, което вървеше редом с нея. Тази вечер тук не се предполагаше да присъстват никакви Завърнали се. Но най-напред и преди всичко Джейкъб беше неин син и нищо или никой — дори смъртта или внезапната й липса — нямаше да я накара да го третира като нещо различно от това. Майката и синът намериха места на предната пейка до Хелън Хейс. Люсил сложи Джейкъб да седне до нея и се присъедини към глъчката, която се стелеше като сутрешна мъгла и обгръщаше всичко.

— Толкова много хора — отбеляза тя, скръстила ръце пред гърдите си и поклащайки глава.

— От месеци не съм виждала в неделя повечето от тях — отвърна Хелън Хейс.

Почти всички във и около Аркадия бяха роднини в някаква степен; Хелън и Люсил бяха братовчедки. Люсил имаше издължената, ъгловата фигура на рода Дениълс: беше висока, с тънки китки и малки длани, нос, който очертаваше остра и права линия под кафявите й очи. Хелън, от друга страна, бе цялата в заоблености и окръжности, с дебели китки и широко, кръгло лице. Само косите им, сребристи и прави сега, а някога черни като катран, подсказваха, че двете жени са наистина роднини.

Хелън беше плашещо бледа и говореше през стиснати устни, което й придаваше много сериозен и разстроен вид.

— Да не мислиш, че щом толкова много хора най-после са дошли на църква, идват заради Господа? Исус е бил първият, който се е върнал от мъртвите, но да не би на някого от тези езичници да му пука?

— Мамо? — обади се Джейкъб, все още обсебен от хлабавото копче на ризата си.

— Да не би да идват тук заради Исус? — продължи Хелън. — Да не би да идват да се молят? Кога за последен път са платили своя десятък? Кога за последен път са идвали на служба? Ти ми кажи. Онова момче на Томпсън там… — Тя посочи с пухкав пръст към групичката тийнейджъри, струпали се в дъното на църквата. — Кога за последен път си виждала това момче в църквата? — изсумтя. — Толкова отдавна, че го мислех за мъртъв.

— Той беше мъртъв — каза тихо Люсил. — Знаеш го толкова добре, колкото и всеки друг, който го погледне.

— Мислех, че тази среща трябваше да бъде само за… ами, нали знаеш?

— Всеки със здрав разум знаеше, че това няма да стане — отговори Люсил. — И честно казано, не трябва да става така. Тази среща е заради тях. Защо да не са тук?

— Чух, че Джим и Кони живеят тук — огледа се Хелън. — Можеш ли да повярваш?

— Наистина ли? — изненада се Люсил. — Не бях чула. Но защо не? Те са част от този град.

— Бяха — поправи я Хелън без съчувствие в гласа.

— Мамо? — прекъсна ги Джейкъб.

— Да? — отговори Люсил. — Какво има?

— Гладен съм.

Люсил се засмя. Представата, че има син, който е жив и иска храна, все още я правеше много щастлива.

— Но ти току-що яде.

Джейкъб най-накрая бе успял да откъсне хлабавото копче от ризата си. Държеше го в малките си бели ръце, въртеше го и го изучаваше така, както някой би изучавал уравнение от висшата математика.