Джейсон Мотт: Завърналите се

След няколко километра нивите ставаха по-малки, къщите по-начесто. А като се влезеше в самия град, се откриваха само две улични лампи, объркана организация на пътищата и задънени улички, изпълнени с овехтели, порутени къщи. Единствените нови къщи в Аркадия бяха възстановените след урагани. Те блестяха с прясна боя и нови дъски и караха човек да си въобрази, че може пък наистина нещо ново да се случи в този стар град.

Но новите неща не стигаха до тук. Не и преди Завърналите се.

Улиците не бяха много, нито къщите. В центъра на града се виждаше училището: стара тухлена сграда с малки прозорци, тесни врати и преоборудван климатик, който не работеше.

По-далеч на север, на върха на малък хълм точно извън границите на града, се намираше църквата. Беше построена от греди и дъски и се извисяваше като фар, напомняйки на хората на Аркадия, че винаги имаше някой над тях.

Църквата не се бе изпълвала така от 1972 година, когато „Соул Стирърс“, пътуващата госпъл група с басист евреин от Арканзас, беше дошла в града. Хората се тъпчеха като сардели. Коли и камиончета бяха разпръснати по моравата наоколо. Нечий ръждясал пикап, натоварен с дървен материал, бе паркиран срещу разпятието в центъра на поляната, сякаш Исус беше слизал от кръста, за да отскочи до железарията. Задните светлини на колите закриваха малката табелка на църковната морава, на която пишеше: „Исус те обича — пържена риба на 31 май“ 1 1 Обичай в южните щати да се приготвя и раздава пържена риба в църквите в определени дни. — Б. пр. . Коли бяха паркирани и покрай магистралата, така както някога, през 1963 — или беше 1964? — на погребението на онези три момчета на Бенсънови, които бяха загинали в ужасна автомобилна катастрофа и ги оплакваха цял дълъг, мрачен ден.

— Трябва да дойдеш с нас — каза Люсил, когато Харолд паркира стария пикап край пътя и започна да бърка в джоба на ризата си за цигарите. — Какво ще си помислят хората, ако те няма там?

Тя разкопча предпазния колан на Джейкъб и приглади косата му.

— Ще си помислят: „Харолд Харгрейв няма да дойде в църквата? Слава Богу! В тези времена на лудост поне нещо си е така, както си е било винаги!“

— Сега няма да има служба, езичник такъв. Това е само градско събрание. Няма причина да не влезеш.

Люсил излезе от пикапа и изтупа роклята си. Беше любимата й рокля, онази, която носеше на важни събития, онази, по която полепваше мръсотия от всяка мислима повърхност — памучно-полиестерен плат, оцветен в пастелни нюанси на зеленото с малки цветчета около яката й в края на тесните ръкави.

— Понякога не знам защо си правя труда. Мразя този пикап — заяви тя, докато изтръскваше полите на роклята си.

— Мразиш всеки пикап, който някога съм притежавал.

— Но ти продължаваш да ги купуваш.

— Може ли да остана тук? — попита Джейкъб, който се бореше с копчето на яката на ризата си. Копчетата упражняваха загадъчна власт над момчето. — Татко и мен можем…

— Татко и аз можем — поправи го Люсил.

— Не — каза Харолд през смях. — Ти върви с майка си. — Той сложи цигарата в устата си и го погали по бузата. — Димът е вреден за теб. Причинява бръчки и лош дъх и те прави космат.

— Прави те и упорит — добави Люсил и помогна на Джейкъб да излезе от кабината.

— Не мисля, че те ме искат там — обади се Джейкъб.

— Върви с майка си — нареди Харолд твърдо.

После запали цигарата и вдиша толкова никотин, колкото уморените му стари бели дробове можеха да поемат.

Когато жена му и онова, което може да беше, а може и да не беше негов син — той все още не бе сигурен какво точно да мисли — тръгнаха, Харолд си дръпна още веднъж и издуха дима през отворения прозорец. После остана да седи с горяща цигара между пръстите. Почеса се по брадичката и се загледа в църквата.

Църквата плачеше за боядисване. Цялата се лющеше, затова беше трудно да се твърди какъв цвят е била преди, но на човек му се струваше, че някога е била много по-голяма, отколкото бе сега. Опита се да си спомни какъв цвят може да е била църквата, когато боята е била прясна — той най-вероятно бе минавал наоколо, за да я види боядисана. Дори почти си спомняше кой беше свършил работата — някаква фирма от Саутпорт, — но името му убягваше, както и оригиналният цвят на боята. Единственото, което успяваше да си представи, бе сегашната избеляла външност.

Не ставаше ли винаги така с паметта? Дайте и достатъчно време и ще я видите проядена и покрита с патината на услужливите пропуски.