Даина Чавиано - Игрален дом

Нямаше кърпи, но този факт беше без значение пред възможността да се насапуниса хубаво и да отмие всяка следа от тичането през къщата. Наслади се на хладката вода и на пяната в обстановка, от която се излъчваше спомен за отминали епохи: бронзовите кранове, римските рисунки на плочките, пукнатините по стените, дори дупките, през които няколко чифта любопитни очички наблюдаваха сцената, без тя да се усети. В един момент й се стори, че чува тихия говор на невидимите зяпачи, но тази воайорска дейност не я притесни. След толкова драматични събития някой да гледа скришом голотата й, не беше сред действията, който можеха да я обезпокоят.

Парата лека-полека изпълни стаята и постепенно я завладя подозрителна отпуснатост. Искаше й се да се просне върху легло от пяна, да се зарови сред коприна, да плува… Възприятията й също се промениха. Подуши извивката на пространството, цветовете на паметта, изнизващото се време. Мъчеше се да задържи реалните измерения на обстановката, но умът й биеше отбой. Някакъв бог разтърсваше космоса и го обръщаше нагоре с краката. Остана неподвижна под душа, за да чуе за първи път полуздрача. Меки аромати и позлатено пулсиране. Фина музика като дихание. Светът прошепна в нейното гърло и тя разбра. Всяка унция въздух, който минаваше през дробовете й, оставяше мазна и сладка следа като разгонен елен. Беше алфата на мистерията и тя отвори обятия, за да го приеме. Стигна до нищото. Прегърна Бог. Дъжд прекоси тавана, идващ от луната, която се отразяваше в парче от огледало. Тя беше мистичната роза, която почитаха монасите, и вселената се подчиняваше на желанията й.

„Плодовете — въздъхна почти примирена. — Отровили са ме като Снежанка.“

Крановете потрепериха, изгубиха блясъка си от мъка, изхлипаха и се превърнаха в ръце. Полирани ласки под сянката на водата. Не направи нищо, за да избегне тези пръсти, които вече галеха кръста й. Ако всичко беше вярно, никой нямаше да й помогне да избяга. Ако беше халюцинация, тези докосвания нямаше да я засегнат; щеше да си позволи лукса да ги игнорира като шпионите, които продължаваха разузнаваческата си дейност.

Нови пипала изникнаха от стената, удължиха се, докоснаха гърдите й… Грубо и напористо опипване, което не допускаше чужда воля, но тя се опита да се освободи от този оргиастичен празник върху плътта си. Вдигна очи към огледалото, което й връщаше запотения й образ, както и фигурата на неясна сянка зад гърба й. Не, не беше една сянка, а по-скоро сбор от сенки. Или призрачна армия. Или парата, която създаваше сенки… Никой. Нямаше никого, всичко бе плод на въображението й. Отражението на страховете й. Беше сама, но нещо се раздвижи зад нея. Стори й се, че долният кран на ваната започваше да се превръща в бронзов пенис, в един чудовищен орган, който се опитваше да замени своята стерилна среда за тинестата вътрешност на плътта й. Послушна под натиска на ръцете, се наведе още повече и се предложи на тъмното око, което увеличаваше дебелината си. Беше моментът да се опълчи, да избухне, да се бори като ранено животно; но намери удоволствие в унизителното си покорство. Независимо от всичко, призна своето подчинение. Кранът се раздвижи като змия и се вмъкна в нея.

Не се възпротиви на тази лудост. Прие я, както беше приела да бъде центърът на цирков номер, както беше приела ролята си на невеста в задгробна церемония, както беше приела невидими същества да я насилят в мрака… Дължеше го на някого. Вече не си спомняше на кого. Но я бяха завели в този лабиринт, за да бъде освободена. От какво? Не знаеше. Кой я беше завел? Една жена. Или може би мъж. Или и двамата. Или нито един от тях. Или никой.

Кранът се движеше ритмично, а ръцете, които държаха китките й, подпомагаха ритъма на неопределимия й любовник. Напрежението започна да я уморява и коленете й затрепериха неудържимо, но банята не отстъпи от плячката си. Очичките на стените наблюдаваха с удоволствие тази нова лудория на къщата. Какъв прекрасен спектакъл, коментираха, докато тя се оставяше да бъде обладавана от тръбите на банята. Каква картина за друга версия на Красавицата, уловена в тропическото имение на Звяра.

Прозвуча гръм. Или може би боботене. Може би беше Минотавъра от лабиринта. Или пазачът на тази лъжлива вавилонска кула. Сред парата изникна фигура: забуленият с качулка и тъмна пелерина. Кой знае откога беше там и наблюдаваше сцената.

— Какво правите?

Гая разпозна гласа му. Колко глупава е била да бяга от любимия си през цялото време, когато той беше единственият, който можеше да й помогне. Мигом се отпусна и устните й се извиха в едва загатната усмивка.