Даина Чавиано - Игрален дом

Помисли си за онези, които призоваваха към по-конвенционални методи със смелост, която й липсваше, затова страдаха от побои и безкрайни арести. Почувства се засрамена, но не за дълго. Тайнствената организация на Ери също не въставаше открито. Конспиративните й инструменти бяха доста странни: предупреждаваха недоволните, призовавайки ги да възприемат привидно послушание, което обаче не променяше бунтовната структура на мисленето им. Това бяха направили с нея. Цялата енергия, вложена да оспорва абсурдни заповеди, беше премоделирана — без да се усети — от особените сексуални преживявания. Първо, принудиха я да се подчинява; после, след като я накараха да надскочи границите на либидото си, бе освободена от онези окови, които обикновено пораждат по-големи репресии. Поведението й се промени. Позволи си лукса да приема с насмешка онова, което преди предизвикваше у нея опасни реакции. Лист хартия е само лист хартия, какво значение има какво пише на него? А накрая беше подписала всички боклуци, които поставиха пред нея, защото онази драскулка с името й нищо не означаваше.

Вдигна поглед и подуши сенките. Стволовете на дърветата трептяха като живи тела. Жуженето на невидими насекоми се завихряше под спермата, която капеше от звездите. Разбра, че е проникнала в тантрическо царство, в безплътна земя, която отговаряше на други сетивни параметри. До нея вървеше онзи мъж, който пращеше от жизненост — като пещерен човек. Усети допира на ръка по бедрото си, по ханша, а нощта изпусна деликатен и развратен аромат. Душата й се беше видоизменила: съгласяваше се, без да приема, приемаше, без да вярва. И всяка среща с автора на тази метаморфоза променяше останалата вселена. Животът в тази еротична атмосфера се беше превърнал в мистично преживяване.

Спряха до улична лампа. Решетката, която обграждаше голямата къща, едва се различаваше, скрита сред листата на дърветата. Гая отново почувства присъствието на някакви същества, сякаш се бяха отворили вратичките на страховито измерение.

— Какво мислиш? — прошепна той и я докосна леко по рамото.

— Все още не вярвам, че леглото е единственото решение за този хаос.

— Съгласен съм, но социалното самоубийство е глупост и не води до нищо. Това щеше да постигнеш със своите импулси за съпротива.

— Говориш много хубаво — отвърна тя иронично.

— Още ми се сърдиш! — възкликна мъжът и тонът му издаваше смесица от изненада и разочарование.

— Ти какво си мислиш? — тросна се Гая. — Че ще се задоволя с това налудничаво обяснение ли? Още не знам на кое да вярвам и на кое не.

— Трябва да повярваш на всичко. Единственият начин да те успокоя бе да те накарам да се чувстваш свободна, а това е нещо, което тук може да се постигне единствено чрез нагона, защото в реалния живот е невъзможно.

— Можеше да се опиташ да ми го обясниш. За бога! Не съм някоя неграмотна.

— Едно е интелигентността, друго е смелостта да признаеш какви сме.

— Мислиш ме за страхливка ли?

— Обществото ни превръща в страхливци. Не можем да мислим ясно, защото предразсъдъците ни заслепяват. За да разберем кои сме, трябва да започнем отново, да се опитаме да разберем на свой гръб какво означава да сме свободни; но за целта първо трябва да изживеем свободата.

— Винаги ли чрез секса?

— Поне за начало.

— Защо?

— Защото природата ни е еротична и голяма част от проблемите ни се коренят в тази зона на духа.

— Сега излиза, че еротизмът е част от духа ли?

— Подигравай се, ако искаш, но те уверявам, че няма да сме свободни, докато не се научим да уважаваме свободата максимално. Обичаме да потискаме, затова сме потиснати. А свободата трябва да бъде разбирана до крайните й последствия — въздъхна в полуздрача. — Толкова е иронично…

— Кое?

— Ерос е тайният бог на нашия остров. В кръвта си носим вируса на сексуалната невъздържаност, а се опитваме да бъдем различни.

Гая изпита тревожното подозрение, че той може би беше прав.

— Как го направи?

— Кое?

— Как ме накара да видя онова, което не съществува?

— Умът е най-лесно да бъде излъган.

— Как? — настоя тя.

Видя как зениците на Ери блестяха като два демонични опала.

— Ще ти покажа.

Прекосиха градината безшумно като котки. Мъжът бутна вратата и едва когато влязоха вътре, запали един фенер.

Къщата изглеждаше изоставена от незапомнени времена. Беше невъзможно да се определи първоначалният цвят на стените, защото тапетите експлодираха в люспи, които се разпадаха под мухъла. Параваните, които пазеха стаите от двете страни на коридорите, бяха загубили всичките си витражи и само няколко неопределими части от оригиналната мебелировка лежаха в ъглите: там — изваяният крак на някоя маса; отсреща — фрагменти от някоя статуя; малко по-далеч — останки от севърска ваза… Стълбището не беше в по-добро състояние: без перила, с изстъргани махагонови стъпала, които някога са блестели, намазани с восък; позволяваше несигурно изкачване до коридор със съмнително розови стени. Нямаше осветление, разбира се. Гая беше забелязала тези подробности, благодарение на лъча, който подскачаше пред тях, затова се вкопчи в ръката на мъжа, напредващ с увереността на човек, познаващ терена.