Том Перротта - Останалите

Том искаше да поеме своята част, но съвсем искрено не знаеше дали е готов да се върне в колежа. Попита родителите си, но тяхното мнение само отразяваше собственото му раздвоение. Майка му смяташе, че трябва да остане вкъщи, може би да вземе няколко курса в общинския колеж и да се върне в Сиракюз през септември, когато се очакваше всичко да е доста по-ясно.

— Все още не знаем какво се случи — каза му тя. — Ще се чувствам доста по-спокойна, ако си тук с нас.

— Аз мисля, че трябва да се върнеш — каза баща му. — Какъв е смисълът да висиш тук и да не правиш нищо?

— Не е безопасно — настоя майка му. — Ами ако се случи нещо?

— Не ставай смешна. Там е също толкова безопасно, колкото и тук.

— Предполага ли се това да ме успокои? — попита тя.

— Виж — започна баща му, — всичко, което знам, е, че ако остане тук, просто ще продължи да излиза и да се напива с приятелчетата си всяка нощ. — Той се обърна към Том. — Греша ли?

Том сви равнодушно рамене. Знаеше, че пие много и започваше да се чуди дали не се нуждае от професионална помощ. Но нямаше начин да обсъжда пиенето си, без да говори за Вербецки, а наистина не се чувстваше готов да сподели тази тема с никого.

— Смяташ, че ще пие по-малко в колежа? — попита майка му.

Том слушаше как родителите му го обсъждат, все едно не е в стаята, едновременно притеснен и заинтригуван.

— Ще трябва — отвърна баща му. — Няма да може да пие всяка нощ и да се справя с работата си.

Майка му понечи да отговори нещо, но реши, че не си струва. Обърна се към Том и задържа погледа му за няколко секунди, отправяйки му мълчалив зов за подкрепа.

— Какво искаш да правиш ти?

— Не знам — отвърна той. — Доста съм объркан.

Накрая решението му беше повлияно повече от приятелите, отколкото от родителите му. През следващите няколко дни те му казваха един по един, че ще се върнат за втория семестър — Пол в Международния университет във Флорида, Мат в Гетисбърг, Джейсън в Университета на Делауеър. Без своите дружки, идеята да остане у дома загуби привлекателността си.

Майка му реагира стоически, когато я информира. Баща му го потупа одобрително по рамото.

— Ще се оправиш — каза му той.

Пътуването до Сиракюз сякаш беше по-дълго през януари, отколкото през септември и не само заради периодичните снежни вихрушки, които брулеха магистралата на пориви и превръщаха другите коли в призрачни сенки. Настроението в колата беше потискащо. Том не можеше да измисли какво да каже, а родителите му едва си говореха. Така беше, откакто се върна у дома — майка му беше мрачна и отдалечена, замислена за Джен Сасман и значението на случилото се; баща му беше нетърпелив, мрачно весел, малко твърде настоятелен, че най-лошото е минало и просто трябва да продължат да живеят. „Ако не друго — помисли си той, — ще е облекчение да се махна от тях.“

Родителите му не останаха дълго, след като го закараха. Задаваше се голяма буря и искаха да тръгнат, преди да ги застигне. Майка му му подаде един плик, преди да напусне общежитието.

— Автобусен билет. — Прегърна го силно, почти стряскащо. — В случай че промениш решението си.

— Обичам те — прошепна той.

Прегръдката на баща му беше бърза, почти формална, като че ли щяха да се видят отново след ден-два.

— Забавлявай се — заръча му той. — Само веднъж си в колежа.

По време на извънредния пролетен семестър Том кандидатства в „Алфа Тау Омега“. Отдавна искаше да се присъедини към някое братство — в съзнанието му това беше олицетворение на самия колеж — и процесът по приемане вече беше напреднал, докато успее да признае пред себе си, че това в момента изобщо не го интересува. Когато се опита да си се представи в бъдещето, да си представи живота, който го чака в АТО — голямата къща на „Уолнът Плейс“, дивите купони и смахнатите лудории, среднощните разговори с братята, които щяха да са му доживотни приятели и съюзници — той му изглеждаше мъглив и нереален, като образи от филм, който бе гледал отдавна и чийто сюжет не можеше да си спомни.

Можеше да се оттегли, разбира се, да го остави евентуално за есента, когато се почувства по-добре, но реши да се подготви. Казваше си, че не иска да изоставя Тайлър Ручи, неговия съквартирант и брат по обет, но знаеше, че залозите са по-високи. Към края на февруари вече беше спрял да посещава лекции — откри, че му е невъзможно да се концентрира върху ученето — така че кандидатстването беше всичко, което му остана, единствената му реална връзка с нормалния колежански живот. Без него щеше да се превърне в поредната загубена душа, каквито се виждаха из целия кампус през тази зима — бледи, вампироподобни деца, които спяха по цял ден и обикаляха от общежитието до студентския център на Маршал стрийт нощем, постоянно проверявайки телефона си за съобщения, които никога не пристигаха.